Разбира се, всичко започна заради любовта. [...]]]> Срещата ми с “вампирите” беше напълно случайна. Преди да заредите чесъна, бързам да обясня: това са група тийнейджъри от любимия квартал, безумно увлечени във вампирските митологии. Не става въпрос за реални мрачни изчадия, поне не доколкото аз знам, макар че много е възможно съучениците им да ползват и по-груби думи.

Разбира се, всичко започна заради любовта. Аххх, тази любов. По-точно любовната мъка. Да се разберем от сега – намирам се за напълно неспособен на любовна мъка, но не и неспособен да обичам.  Да, има разлика и ще я обясня някой път, когато не пиша за вампири.

Та въпреки че вариациите на любовната мъка са предадени, у мен се е зародил научно-изследователски интерес. Ако не бяха толкова бедни и мизерни в БАН, щях направо да им предложа да поработим малко заедно – ей така, не само върху метеорологични проблеми. Но млъкни сърце, да се върнем на любовта.

Статистиката в интернет показваше, че любовната мъка и несподелените копнежи се срещат най-вече между младежи и тийн-ейджъри. Някак си по-късно нещата се преформулират. Затова Христо и аз се посветихме на бисерите в тийн-нета. Изчетохме купища споделени истории от сорта на “имаше едно момче…” и “защо тя не ме иска?” както и километрични ленти от искрени, но напълно непоносими любовни стихове… За картичките няма да говоря… Така попаднах на Ада, чиито неща впечатляваха с мрачен маниеризъм и студ. Да, името е сменено.

Оказаха се цяла групичка. Събираха се в собствено, зле поддържано форумче, където споделяха влечението си към вампирските истории и тъмните сили, както и последното прочетено и изгледано по въпроса. Основните участници са от Младост, съседи един вид. Не-еее това не е единствено такова място в бг нета, нито е особено популярно. Не излиза в свежо, нито има google adsense.  Всъщност няма да го намерите лесно, а може би собствениците вече усилено го трият. Някои от тях вече започнаха. Успокойте се, те всъщност не са направили нещо лошо.

Просто са мъничко смешни. Добре, повечко.

Мога да разбера стремежа към необикновени сили, летене, безсмъртие. Мога да разбера и желанието да си по-специален, магично привлекателен и неуязвим, пък дори и леко поизстинал. Плюс-това ясно е, че именно за тийнеджърите реалния секс е наподобява всякакви нереалности и те са склонни да го изключат от уравнението. /Няма да забравя колко зловещо се хилих докато гледах Ерагон в компанията на една… дама…/

11 часа вечерта е, и съм на среща. С Black Lady V, колкото и тривиално да звучи. Онлайн. Lady V е разочарована. Тя се е надявала може би на истински вампир или поне Иван Хелзинг. Небръснатото мрачно обаяние на последния ме посещава едва след 4 сутринта, качествен алкохол и мноооого добра компания. Затова пред компютъра съм само аз: любопитен, любознателен и търпелив.

- Бих искал да науча повече, – пиша. – Всички тези твои сънища, за които пишеш, ми изглеждат едновременно убедителни и нелогични.

- Та ти си просто любопитен смъртен!- възкликва Lady V.  После пита с надежда: – Може би си полицай?

- Не.

- Журналист?

- Не.

- Какъв си тогава? – сърди се Lady V – Тази работа не е за всеки…

- Толкова ли е важно кой съм?- питам на свой ред. – Приеми ме просто като търсач на истината. Просто не можех да си представя, че наистина сънуваш всичко това.

- Ти не разбираш копнението по мрака. – мълви Lady V. – Не разбираш колко е тривиален света, и също, че Бог си е отишъл.

- А не, не съм съвсем убеден – убеждавам я аз, атеистът. – Просто Бог обикновено го изключват вампирските митологии от сорта на Здрач или Хари Потър и пр.  Защото иначе хората няма как да участват в сюжета пълноценно.

- Ти не разбираш колко е важно да намериш пътя. – вещае девойката. -Гледаш на нещата с обикновено човешко око. Не виждаш знамения, не чуваш тайни. Не слушаш мрака. .. – Онтересно. Наглед е съвсем обикновено, едва забележимо девойче, според издиреното от Христо. Аз се надявах да има нещо наистина плашещо във външността си – 40 килограма повече или нещо друго, което да обясни отдръпването и от света.

- Влюбена ли си в някой? – питам.

- Това не е твоя работа! Но мога да ти кажа, че сърцето ми принадлежи единствено на Господаря на мрака. – зявява Lady V важно. – Готова съм за него, а всичко останало е просто временно, докато сънищата ми се сбъднат.

- Нищо не е по- постоянно от временното. – цитирам аз. – И животът е това, което се случва докато си правиш плановете. – колко е тъжно да няма нищо ново под слънцето. Аз съм стар ужасно стар и циничен, на 31. И самотен. Толкова самотен. Девойката ми писва, разговорът също.

- Жалък смъртен! – гневи се Lady V.

- Внимавай как говориш с непознати . – натъртвам аз. – Ти също си смъртна.

После ме осеня вдъхновение.

- Погледни клоните пред прозореца.

- Какви клони? – обърква се събеседничката. Трябва да има клони, гледам снимка отгоре.

- Можеш ли да видиш Витоша отвъд? – играя ва-банк. Ако е в тъй – наречената детска на типовото панелно апартаментче – може.

- Какво за Витоша?

-Точно в средата на склона. Скоро там ще има знамение. Ще има светлина. Точно след  - поглеждам часовника си – Седем минути.

А сега де, купона в Бистрица почва точно в 12. Като истински самодоволен лъв, Лев Сергеевич наема една и съща вила с едно и също фойерверково откриване последните 3 години. От вилата виждам Младост, значи и Младост вижда вилата, поне ако правилно съм свързал блока с картинката от google earth.

- След 5 минути – пиша в проточилото се мълчание – след 5 минути, ще видиш фойерверк запален специално за теб в нощта.  Ще видиш светлина. -пауза.- Но светлината трябва да бъде запазена и пренесена. Изтрий Lady V от форума. Мракът не умее да говори. Носи видяната светлина  там където имат нужда от нея.

- Ще те видя ли някога? – пита девойчето. Не. Едва ли.

- Едва ли.

Гася машината и подкарвам колата към Бистрица. Не мога да огрея навсякъде. А при Лев има гости от Москва. Фойерверките започват – виждат се само ако знаеш къде да гледаш. Но тази година започват с кръст и сърце. Молитва за Москва? За здраве?…

Не за друго, като тема за размисъл…

Как да направиш сграда – герой?

/И не само сграда!!!/ 6 стъпки към успеха…

1 НЕБЕ. Защото героите могат да летят. 2 Красива компания. 3 Венец за Триумфа. 4 Злодей заради битката. 5 Идете по-наблизо. 6 И навътре. Сега тази сграда е ГЕРОЙ. Честито!

Мдааааааааааа, права си мат,  всеки гъз може да се накичи…

Взето [...]]]> Отмъквам картинките от една приятелка.

Не за друго, като тема за размисъл…

Как да направиш сграда – герой?

/И не само сграда!!!/
6 стъпки към успеха…

1 НЕБЕ. Защото героите могат да летят.
2 Красива компания.
3 Венец за Триумфа.
4 Злодей заради битката.
5 Идете по-наблизо.
6 И навътре.
Сега тази сграда е ГЕРОЙ.
Честито!

Мдааааааааааа, права си мат,  всеки гъз може да се накичи…

Взето от mattea.blog.bg

Седмицата [...]]]> Работата при Фори ме зареди с трайно нехаресване на кубински и френски джаз. Няма как да спра да харесвам хубаво вино, но определено избягвам да го консумирам на тържествени и благовъзпитани обеди. Тъкмо тогава е момента, в който бай ви Антон е склонен да се насмуче с нещо плебейско и по-силничко. Или, да не. Зависи.

Седмицата мълчание ми осигури тотална загуба на офисната публика. С гордост мога да споделя, че Ангелина и Христо напълно забравиха, че имам блог. Те са хиперактивни младежи с проблем с търпението и концентрацията от определен момент насетне. Ама и аз им устройвам забавни и пълни с… хм… приключения, дни.

Творението на Жайме е изключително странно и аз по-леонардовски изпитвам желание да го разглобя и видя как работи. Това, което виждам през моята част от прозореца… – тъй като определено виждам само част от нещо по-голямо, е  сложна плетеница от сюжети, често напълно абсурдни и нереални, в които се попълват “узаконени” събития. В текущия жаргон “узаконени” събития  са събитията вписващи се в избраната история и жанр, които не предполагат нелогично действие или ненормално отношение на съществуващите вече герои. С други думи ако работиш по съвременна линия не можеш да използваш вампири освен ако не държиш вампирите да изяждат офиса и да пускат тъпи шеги, а във вампирските саги не е много умно да вкарваш елфи и малки човечета магьосници… впрочем можеш да вкарваш малки човечета ако и те са качествено кръвожадно настроени – нещо от сорта на вестоносци или домашни любимци… както и да е. Работата с историите си има своите правила, защото иначе трябва да приемеш, че крайните потребители са пълни идиоти и са готови да смелят произволен бълвоч между Харуки Мураками и Лоис Макмастър Бюджолд. Дори и наситените с абсурди произведения или разпокъсаната манга имат своите логически връзки.

Христо имаше приятния навик да посещава офиса лично само в сряда следобед за ежеседмичния турнир по пинг-понг. Не отричам обаче набора му от хитроумни записи по текущите задания, с които смяташе да отмята асистентските си задължения. (Според него личното присъствие не е необходимо ако не остават неотговорени въпроси.)  Двамата с Ангелина се редуваха с победите над останалите сюжетници (о да, има още 3 групи откачалки). За да предизвикам интереса им се наложи да да отделя почти целия вторник на упражнения с едно старо другарче от Бейджин, по случайност в София, с което си припомнихме студентските години и възстанових някои позабравени умения. За протокола споделих, че работя по чушките, възложих на Христо да чете всевъзможни южноамерикански обичаи, а на Ангелина да монтира вещици облечени главно с чушки. Секси обаче. По възможност в групи по две и три. Беше ми ясно, че спецификата на сюжета е значително по- сложна от тениса на маса, но човек започва с каквото може.

Срядата открих с гадни сексистки реплики по повод спортния дух на жените и заседяването пред твърде много джаджи. След което Ангелина радостно ме покани на офисното спортно събитие. Съгласих се, но я помолих да облече нещо по-прилепнало. Ритах си късмета, така да се каже, но когато в играта няма хъс и победата не е от голямо значение. Старанията ми бяха възнаградени – вместо плаката на Жайме опънаха снимка на моя милост над мрежата, чиито зъби Ангелина изби с два точни начални удара. Фактът, че не виждаш противника си и замаха му, скрити зад идиотския плакат предизвиква куп забавни и неловки положения. В общежитията в Париж обаче, У Лей играеше със завързани очи, ориентирайки се само по слух и макар аз никога не съм бил от неговата класа, знаех основните правила.  След като отнесох последователно петима участници, атмосферата на съзтезнийцето рязко се затегна. …

Няма да навлизам в подробности, факт е, че вече шести ден подред Христо и Ангелина уплътняват времето си в тренировъчната зала, трупайки колекция от пробити снимки. Мои.

Надписът е напречно поставен на празното бюро в стаята. Някой знае руски? Предполагам, че това е бюрото на Христо.  Защото на бюрото на Ангелина, седи Ангелина. До нея на бюрото седят няколко камери и чанти, а върху тях е отворен лаптопа й, [...]]]> Сколько человека не воспитывай на благородных примерах, а он все равно хочет жить хорошо.

Надписът е напречно поставен на празното бюро в стаята. Някой знае руски? Предполагам, че това е бюрото на Христо.  Защото на бюрото на Ангелина, седи Ангелина. До нея на бюрото седят няколко камери и чанти, а върху тях е отворен лаптопа й, който тя наблюдава с интерес.

- Тъп блог. – отбелязва. – И Жайме наистина се произнася Жайме.

- Какво сте го зяпнали този блог – питам аз. – Пиша просто това, което ми падне. Не чети като не щеш.

- И какво стана? – попита тя. – Кой е взел документите на шефчето?

- Аз ги взех. – казвам и се усмихвам доволно. – Докато спях с Яница и дъщеря й. И с двете и дъщери. Сега съм единствен наследник на Фори.

- Да бе. – Ангелина намества косата си (руса е и има в изобилие от нея) и хлопва лаптопа. – За Жоанка и другите женки нема да те питам. Но по-добре не ги води тука.

- Не искаш конкуренция? – питам с цел да я издразня. Леп-леп-леп и вече всички етикети са налепени, нали? Това е моята операторка. Моята. Писна ми да бъда мил.

- Рожбо, миличък, – казва Ангелина нежно. – Тук нямам конкуренция. Аз съм най-добрата операторка която си виждал. Запомни това. Конкурирам се с оператори – независимо от пола им. Ти идваш от свят, който не харесвам и ще трябва бързичко да свикнеш да го оставяш навън.

- О. Значи си раздадохме билетчетата. Аз съм зъл сексист, а ти си добрата феминистка?

- Аз съм оператор. – повтаря Ангелина. -  И по-добре да прекратим безсмисления разговор.

Тя се  обръща към бюрото на Христо и пляска три пъти с ръце. Бюрото изглежда новичко и доста технологично натоварено, за  разлика от това, което Ангелина ползва за стол.  От него се разместват панели и към мен се обръща малко мониторче.

- Здравей. – от монитора се е облещил жилав риж младеж. Толкова по английски риж, че не вярвам на очите си. Те такива българи няма. Кадърът не от офиса, по-скоро е от някакво джунглоподобно място. – Аз съм Христо и вероятно съм зверски закъснял. Но това често ми се случва. Ако Ангелина вече ти е обяснила за същността на операторите и външния свят, то вероятно за да не й извиеш врата трябва да започнеш да вършиш нещо. Не й се връзвай, тя просто мрази непознатите. Задачи и графици за изпълнение има в този панел. – на бюрото се отваря поредната джаджа и се завърта към мен. -  Жайме ще сбира екипите в четвъртък. Следващия четвъртък.

Придърпвам джаджата. Ние не сме прости и не такива сме виждали. Ама-ха. Оказва малко рийдърче с отворен документ. Чета следния уникален списък.

“1. Хари Потър – до петък.

2. Седемнайсет червени чушки. Другата сряда преди 14.00

3. Представи си Африка. Неуточнено. Забележка: Да не се използва футбол.”

Усещам, че ще трябва да обясня.

Жайме каза, че мога да продължавам с блога си.  Изглеждал му скучен [...]]]> Влизам в новия офис. Не, не е офис, това е някакво откачено странно място, където нищо не е такова каквото очаквам. Все още ми се струва, че цялата работа е един майтап, започнал на третата бутилка, който всеки момент трябва да завърши. С  бутилка?

Жайме каза, че мога да продължавам с блога си.  Изглеждал му скучен и доста разпилян. Мдаа, бях отписал напълно това местенце, а се оказа, че и него е проверил. Типът е обстоятелствен, макар и необичаен.

- Няма отговори.  Мислиш, че всичко си разбрал, а после нещата се изменят.- казва ми Жайме. – Но смятам, че при нас ще ти бъде забавно. Което е ключово. Това, което разработваме е забавно, а и всички ние сме такива. От друга страна и ти беше достатъчно убедителен.

Жайме е бразилец. Твърди, че Жайме е правилният начин да се произнася името му. Не споря.  Рекламите, които пускаше в редакцията бяха за “софтуерни разработки”, “подходящата организация”, “инвестиция”, “увеличение на печалбите” и тем подобни нищо незначещи фрази. Офисът е в Добрият Стар Бизнес Парк и в неделя се нанесох в новата квартира. В Младост.

Да, аз съм вън от редакцията. Фори, жените му, децата му и документите им, наследствата и парите им, секретарките му и младите нови колеги са част от моето цветно минало. Наздраве. Ако някой някога се е надявал да му съдействам за публикуване, милички морски – Добрият Фей все още пази някои контакти. Но днешното ми амплоа не е точно издателски бизнес.

Та в новия офис ме посреща масата за пинг-понг. Там, където във всеки културен офис се поставя мека мебел за изчакване, дизайнерски вазички и брошурки с предлаганите услуги. Вместо мрежа е опънат огромен плакат – портрет на Жайме с още по-огромни дупки в него. “Ти си следващия!” гласи надписът пресичащ плаката от край до край. Много гостоприемно действа.

Заобикалям масата и установявам, че трите врати зад нея са абсолютно еднакви. МАСИВНИ. Затворени. Според инструкциите трябва ми Офелия, която да ми покаже нужното.

- Офелия? – отварям първата врата и отскачам: вътре има дог. Голям, черен и решително настроен. Не виждам човек и хлопвам вратата. Зареждам се на втората. Помещението е празно ако не броим огромния фонтан в средата. В него дори има риби. Зад третата врата ме посреща мила стара дама с очила.

- Офелия, -казва дамата, намествайки очилата си. – е в първата стая.

- Там има куче. – обяснявам аз. – Но не видях човек.

- Еркюл е крайно кръвожаден, – успокоява ме дамата. – Не би го оставила сам в стаята.

Окей, няма отговори, нали така. Взимам една от малките хилки за тенис на маса. Кръвожадни са всички преди да им избият зъбките. След това не толкова.

Отварям вратата, хищно дебнейки за дога. Той обаче изглежда необичайно кротък и далечен в ъгъла на стаята. Междувременно бюрото се е обзавело с човек, очевидно Офелия, изглеждаща по крайно неофелиевски начин – мускулеста, загоряла и четирисет-годишна късокоса дама с леден черен поглед.

-Антон? – пита тя.

- Същият.

- Жайме предупреди за вас. – казва дамата втренчвайки поглед в хилката за тенис. – Това няма да ви трябва вътре.

- Но може да ми потрябва тук – отбелязвам аз и поставям хилката на бюрото й.

- Аз не играя тенис на маса. – сумти дамата. – Твърде посредствено забавление. Но вие скоро ще се сблъскате с неговата популярност в този офис. Тъй като ще работите с Христо и Ангелина. Христо е асистент, а Ангелина – ваш оператор.

- Да. -казвам аз. – А къде мога да ги намеря?

- Вратата зад мен. – сочи Офелия. – Сега ще ви представя на Еркюл, а ако имате въпроси, на които  друг не може да отговори обърнете се към мен. Еркюл!- повишава глас дамата. Кучето послушно доприпква до мен. – Антон Боздуганов. Четвърта степен.

Кучето ме подушва старателно, после захапва хилката оставена на масата и я строшава със зъби. Ефектно. Офелия го гледа строго, но не прекалено. Вижда се, че не харесва тенис.

Забикалям дога и отварям задната врата.