Anton Bozduganov

B1

admin — Sun, 08 May 2011 12:27:10 +0000

Близо година съм в екипа на Жайме и живея в паралелни вселени. Всички тези изображения и сюжети ме поглъщат, не ми оставят нито един свободен миг, не наблюдавам себе си отстрани, спрях да пиша и анализирам, забравил съм дори да се подигравам с околните. Живея почти насън, но изключително интензивно, образите са ми по-скъпи и по-реални от обективното дъждовно небе. Жените в живота ми нямат лица , само мирис, кожа, извивки и ако може да не говорят излишно.

/Осъзнавам, че съм забравил и как се пише пост./

Христо е претоварен, но разковничето на правилното изборажение в сюжета е достоверността. За да пресъздадеш един образ ”митът” или “знакът” в основата му трябва да са реални, случени и запомнени. Разпознаваеми. Промишленият маркетинг натрапва дадена фраза, ситуация или дейност в опит да митологизира марката си. Опитва се да моделира вездесъщата публика по себе си, с досадното жужене на оси през юни. Това разбира се изкарва пари, а и публиката е навикнала, но Жайме е предостатъчно богат. Моята работа е не да създавам ефимерни рекламни ситуации, а да изровя реалните образи в подкожния мозък на тълпата, маркерите опиращи в реалността в човешкото стадо.

Изследваме емоциите, отново и отново. Любов, вяра, радост. Гняв, агресия, отхвърляне. Съпричастност, съчувствие, съжаление… Смесици и вариации. Удвояване. Утрояване.

Подбираме ситуации в търсене на зависимости. Реално е само това, което се вписва в схемата.

Така че, няма как, преравяме тонове информация и варианти. В началото беше сравнително лесно – ровехме нета и сравнявахме данни, пускахме анкети и правехме идиотски експерименти. Постепенно Христо заби в информационните структури и премина на сложна техническа литература, а аз заседнах над ФсеФъзможни Философии. Обикаляхме странни библиотеки и сборища на побелели достолепни учени. Изслушвахме грозновати, аскетични младежи и пийнали гении. Ангелина влезе напълно в невъзможната роля на преводач от думи в изображения, от слух към зрение, на ръба на когнитивните човешки възможности. Усещането да бъдеш на пулса на реалността, и да разполагаш с начин да я измениш, нея, обективната, е по-силно от всякъкъв наркотик и всякаква власт. Но е толкова трудно, че понякога ми се иска да не бях започвал.

Струва много.

Струва си.

Чудото.

admin — Wed, 02 Mar 2011 07:53:17 +0000

Жана е бременна в осмия месец. Или вече в деветия? Движи се бавно, а коремът й е огромен. Усмивката й също е огромна. Не знам какво им става на бременните жени, но сякаш излизат извън този свят, в някаква паралелна вселена. Само тяхна и на бебетата.

- Не съм се изключила съвсем. – чете мислите ми Жана. – Просто чакам дете, толкова ли е сложно?

- За мен – не. -усмихвам се. – Аз просто пия кафе. Тя тъжно поглежда чашата пред себе си – мляко. Жана е върла кафеманка, но в момента не пие кафе, никакво. Решителен тип човек е.

- Не, аз все още си следя нещата. -натъртва Жана. – По-трудно ще е, когато се роди. Нямам да имам никакво време и глава за друго. Питай каквото ще питаш.

Тя се занимава с някакви странни хуманитарни изследвания и аз обичам да се допитвам до нея. Дори и само за да чуя мнение обратно на своето.

- Разследвам идеята на чудото. – обяснявам и аз.

- И? Какво за чудото? И кое от всичките възможни чудеса?

- Чудото не е ли едно и също? – подпитвам аз. – Нали ако е друго чудо … един вид няма да е чудо.

- В същността си е едно и също. Но аз го деля спрямо потребителите му. – обяснява Жана търпеливо. – Едните очакват чудо, но никога не го получават. На другите чудото просто се случва. И в двата случая говорим за чудо.

Усмихвам се. Жана както винаги се старае да гледа нещата под друг ъгъл…

- Според теб, – питам. – Защо така се получава? Защо чудесата са така неправилно разпределени? Може би те се случват само ако не ги очакваш?

- О, не. – казва Жана. – Познавам хора, които се молят за чудото си години наред и то идва. И такива които не считат себе си за достойни. Но чудото им се случва. Белязва ги.

- А има ли значение какви са хората? Добри, лоши?

- Не мисля. – Жана поглежда встрани и лицето и е странно умиротворено. Нали ви казвам, друга вселена. Тя опира ръка до устните си замислено. После се опитва да формулира максимално точно. – Чудото се случва на избрани… Но са избрани по едно просто условие – да оценят чудото и да бъдат благодарни.

- Благодарни? – подпитвам аз. – На Господ?

- И на него, защо не… Но най-вече на самото чудо. То е малко като с повишението на заплатите. Когато смяташ, че изкарваш повече отколкото ти плащат и накрая ти повишат заплатата, това не е повод за благодарност. Когато очакваш полагащото ти се по право чудо, независимо дали е принца на бял кон, голямата печалба, мечтаната къща/работа/пътешествие/дете…, което с един мах трябва да реши всичките ти проблеми…. Дори и да дойде “чудото”, ти не си благодарен. И това спира да е чудо за теб. Започваш да чакаш следващото чудо което се подразбира и ти се полага по право. От друга страна, когато осъзнаеш, че чудото не е заплата, не е справедлива статистика и дори много да го заслужаваш, то може да не дойде, не е длъжно… Тогава всеки успех е чудо. И изпитваш вълни от благодарност.

- Тогава според теб няма никакво чудо? Ние само си въобразяваме, че нещо заслужава благодарност и гръмко име…

- Не само си въобразяваме… изпитваме. Изпитваме благодарност, което придава чудесното измерение на нещата.

- Какво ще бъде бебето?- питам аз, за да имам време да обмисля.

- Едно малко чудо, – отговаря ми Жана.

Die with style.

admin — Wed, 02 Feb 2011 14:15:01 +0000

Да опишат и обяснят красотата се опитват множество хора от древността до днес. Поети, художници, учени, влюбени и обикновени мечтатели. Всякакви. Красотата е на всеки, така че всеки има мнение по въпроса. Единно и всеобщо мнение няма. И как може да има?

Особено страшно е, когато с термина “красиво” боравят артисти и художници. И когато намесят в уравнението “стил” и “дизайн” и полеят всичко обилно с “маркетинг”.

Например идиотските реклами на “Актавис” . В тях множество различни лекарства са облечени в еднакви опаковки – “дизайн”, “стил” и разбира се разпознаваемост – “маркетинг”. Аптекарят търсейки аспирин в чекмеджето с апирини мигом ще познае този на Актавис по опаковката… Т.е. повече клиенти. Е да, ама махмурлията попаднал на еднаквите кутии за различните лекарства в нощното си шкафче е … обречен… Колко пъти можеш да сбъркаш дадено лекарство? И какво печелиш от чудния стил на аптечката си, ако се нагълташ с грешното хапче?

Същото се получава и с някои жени. Откровено грозни и злобни персони си въобразяват, че неустоимото съчетание от лилаво с лилаво дава собствен стил и прави жената “харесвана”. Страааааааааааашно красива. Трябва да е харесвана от всички мъже, в превод – да усеща власт; а жените наоколо да си бият главите в стените, отчаяни от собствената си липса на “стилен стайлинг”. И колкото по на години е персоната, толкова повече го споменава, стайлинга. Един вид някой може и да се излъже и да преспи със свежа 20-годишна тенисистка, ама… той няма вкус. Щото “стилната мацка” може да псува като каруцар, да срича при четене, да се изказва неуместно и да прави забележки и оценки на околните, но от мъжете се очаква да го вдигат само при вида на “дизайнерски” изрисуваните й нокти… Това свежото веселото и спортното, то е за плебеи. То, че мъжете сме животни – сме … но пък толкова… Колко мъже са малтретирани като деца или са карали труден пуберитет като пълни аутсайдери та да изпитат сексуална възбуда от спаринг с някой нацвъкан, досаден и неадекватен? И защо точно мисли, че ми пука за стила на ноктите и чантата й, щом идеята е да се гледаме на тъмно и голи?

Да се върнем на философския въпрос: Могат ли дизайнът и стилът да заместят продукта? Могат, но не е редно, бих казал.

Могат, в случая, в който продуктът всъщност е ненужен. Ако не смятам да ям дадено сирене, бих се впечатлил от красивата му опаковка. Ако не се нуждая от дадена жена или връзка с лекота бих наблегнал на дизайна в отношенията. Ако използвам скъпия джип за да помпам самочувствие вместо за офроуд съзтезания… ами да именно аеродинамиката на калника е от значение.

Само че в този случай просто имаме отместване, неразпознаване на продукта. Един вид човекът не иска да прави секс с готино гадже, а иска всички да видят че той прави секс с готино гадже. Продуктът не е секса, а виждането. Изместване на същността. Може значи да се каже, че дизайнът ни помага да крием от себе си това, което искаме и да подменяме целите и нуждите си съвсем легално, без да сме длъжни да се отчитаме дори пред себе си. Един вид: аз не съм импотентен комплексар, аз просто предпочитам да излизам с престарели стилни лелички, които умеят да ме представят яко пред всички… Стилът е основен инструмент в изкуството на самозаблудата.

Моля, цитирайте точно.

Любляна…

admin — Thu, 27 Jan 2011 13:50:55 +0000

В късния септемврийски следобед слънцето наднича през щорите и хвърля тигрови шарки върху тялото на Магда, изкусително изтегнато върху белия кожен диван. Сега, разбира се, е януари, но някак си се чувствам далеч от днешния ден. И безпричинно се сещам за тъмнооката девойка от Любляна и тигровите шарки на щорите.
Любляна е красиво място, малко малогабаритно може би, но истински красиво. Не съм имал честта да го разглеждам през деня. Нощна Любляна е феерично отразена в реката между силуетите на катедралата, ухае на музика отвсякъде и никъде. Струва ми се невъзможно да спиш в Любляна. Нощем.
Магда е тъмноока и тъмнокоса, очите и са меки и огромни. Овално лице на мадона и великолепна бяла кожа. Женена е за някакъв тип със силно славянско излъчване – червендалест, рус и пухкав, много далече от нейната чисто Люблянска магия. Магда обаче си го харесва, защото се старае да запази в тайна нашето рандеву. Официално в момента разглеждаме Любляна на дневна светлина, и пр., надявам се няма да ме изпитват после.
Моята прекрасна екскурзоводка ме гледа изпод полуспуснати клепки. Не ме бива по намеците. Това го тълкувам по един единствен начин, както и всички останали женски погледи в подобна двусмислена ситуация. Чувствам се извън времето. Отвън свирят на акордеон, невероятна културна смесица – италиано – австрийско – словенска и даже нашенска. Тялото на Магда ухае на мед и слънце.
Учудвам се колко добре се разбираме без думи.
Запознавайки се и двамата демонстрирахме френски и английски, но под тигровите шарки нейната словенска същност е непредаваема на нито един словесен език. Не, не искам да знам повече за нея. Не ме интересуват книгите, които чете, хобита и интереси или приятели и планове за близките 5 години. Времето за интелектуални удоволствия не е настъпило. Но начинът, по който я усещам в душата си е много различен. В чувства без имена и незавършени мисли, тя сияе като кралицата на джунглите, в тази безлична хотелска стая. Знам че не иска да ме види отново. Аз също не искам, и не е ли прекрасно че заминавам утре сутрин? Не, няма да я адна като приятел във Фейсбук, в чест на септемврийският ден на нашата среща.
Това, което се случва в Любляна, остава в Любляна.

Сега, разбира се е януари. Прозорците на офиса са покрити със скреж. Приличат на ситни шевици. Или на цветя.

А8 Вампирите от Младост

admin — Sat, 21 Aug 2010 14:40:05 +0000

Срещата ми с “вампирите” беше напълно случайна. Преди да заредите чесъна, бързам да обясня: това са група тийнейджъри от любимия квартал, безумно увлечени във вампирските митологии. Не става въпрос за реални мрачни изчадия, поне не доколкото аз знам, макар че много е възможно съучениците им да ползват и по-груби думи.

Разбира се, всичко започна заради любовта. Аххх, тази любов. По-точно любовната мъка. Да се разберем от сега – намирам се за напълно неспособен на любовна мъка, но не и неспособен да обичам. Да, има разлика и ще я обясня някой път, когато не пиша за вампири.

Та въпреки че вариациите на любовната мъка са предадени, у мен се е зародил научно-изследователски интерес. Ако не бяха толкова бедни и мизерни в БАН, щях направо да им предложа да поработим малко заедно – ей така, не само върху метеорологични проблеми. Но млъкни сърце, да се върнем на любовта.

Статистиката в интернет показваше, че любовната мъка и несподелените копнежи се срещат най-вече между младежи и тийн-ейджъри. Някак си по-късно нещата се преформулират. Затова Христо и аз се посветихме на бисерите в тийн-нета. Изчетохме купища споделени истории от сорта на “имаше едно момче…” и “защо тя не ме иска?” както и километрични ленти от искрени, но напълно непоносими любовни стихове… За картичките няма да говоря… Така попаднах на Ада, чиито неща впечатляваха с мрачен маниеризъм и студ. Да, името е сменено.

Оказаха се цяла групичка. Събираха се в собствено, зле поддържано форумче, където споделяха влечението си към вампирските истории и тъмните сили, както и последното прочетено и изгледано по въпроса. Основните участници са от Младост, съседи един вид. Не-еее това не е единствено такова място в бг нета, нито е особено популярно. Не излиза в свежо, нито има google adsense. Всъщност няма да го намерите лесно, а може би собствениците вече усилено го трият. Някои от тях вече започнаха. Успокойте се, те всъщност не са направили нещо лошо.

Просто са мъничко смешни. Добре, повечко.

Мога да разбера стремежа към необикновени сили, летене, безсмъртие. Мога да разбера и желанието да си по-специален, магично привлекателен и неуязвим, пък дори и леко поизстинал. Плюс-това ясно е, че именно за тийнеджърите реалния секс е наподобява всякакви нереалности и те са склонни да го изключат от уравнението. /Няма да забравя колко зловещо се хилих докато гледах Ерагон в компанията на една… дама…/

11 часа вечерта е, и съм на среща. С Black Lady V, колкото и тривиално да звучи. Онлайн. Lady V е разочарована. Тя се е надявала може би на истински вампир или поне Иван Хелзинг. Небръснатото мрачно обаяние на последния ме посещава едва след 4 сутринта, качествен алкохол и мноооого добра компания. Затова пред компютъра съм само аз: любопитен, любознателен и търпелив.

- Бих искал да науча повече, – пиша. – Всички тези твои сънища, за които пишеш, ми изглеждат едновременно убедителни и нелогични.

- Та ти си просто любопитен смъртен!- възкликва Lady V. После пита с надежда: – Може би си полицай?

- Не.

- Журналист?

- Не.

- Какъв си тогава? – сърди се Lady V – Тази работа не е за всеки…

- Толкова ли е важно кой съм?- питам на свой ред. – Приеми ме просто като търсач на истината. Просто не можех да си представя, че наистина сънуваш всичко това.

- Ти не разбираш копнението по мрака. – мълви Lady V. – Не разбираш колко е тривиален света, и също, че Бог си е отишъл.

- А не, не съм съвсем убеден – убеждавам я аз, атеистът. – Просто Бог обикновено го изключват вампирските митологии от сорта на Здрач или Хари Потър и пр. Защото иначе хората няма как да участват в сюжета пълноценно.

- Ти не разбираш колко е важно да намериш пътя. – вещае девойката. -Гледаш на нещата с обикновено човешко око. Не виждаш знамения, не чуваш тайни. Не слушаш мрака. .. – Онтересно. Наглед е съвсем обикновено, едва забележимо девойче, според издиреното от Христо. Аз се надявах да има нещо наистина плашещо във външността си – 40 килограма повече или нещо друго, което да обясни отдръпването и от света.

- Влюбена ли си в някой? – питам.

- Това не е твоя работа! Но мога да ти кажа, че сърцето ми принадлежи единствено на Господаря на мрака. – зявява Lady V важно. – Готова съм за него, а всичко останало е просто временно, докато сънищата ми се сбъднат.

- Нищо не е по- постоянно от временното. – цитирам аз. – И животът е това, което се случва докато си правиш плановете. – колко е тъжно да няма нищо ново под слънцето. Аз съм стар ужасно стар и циничен, на 31. И самотен. Толкова самотен. Девойката ми писва, разговорът също.

- Жалък смъртен! – гневи се Lady V.

- Внимавай как говориш с непознати . – натъртвам аз. – Ти също си смъртна.

После ме осеня вдъхновение.

- Погледни клоните пред прозореца.

- Какви клони? – обърква се събеседничката. Трябва да има клони, гледам снимка отгоре.

- Можеш ли да видиш Витоша отвъд? – играя ва-банк. Ако е в тъй – наречената детска на типовото панелно апартаментче – може.

- Какво за Витоша?

-Точно в средата на склона. Скоро там ще има знамение. Ще има светлина. Точно след - поглеждам часовника си – Седем минути.

А сега де, купона в Бистрица почва точно в 12. Като истински самодоволен лъв, Лев Сергеевич наема една и съща вила с едно и също фойерверково откриване последните 3 години. От вилата виждам Младост, значи и Младост вижда вилата, поне ако правилно съм свързал блока с картинката от google earth.

- След 5 минути – пиша в проточилото се мълчание – след 5 минути, ще видиш фойерверк запален специално за теб в нощта. Ще видиш светлина. -пауза.- Но светлината трябва да бъде запазена и пренесена. Изтрий Lady V от форума. Мракът не умее да говори. Носи видяната светлина там където имат нужда от нея.

- Ще те видя ли някога? – пита девойчето. Не. Едва ли.

- Едва ли.

Гася машината и подкарвам колата към Бистрица. Не мога да огрея навсякъде. А при Лев има гости от Москва. Фойерверките започват – виждат се само ако знаеш къде да гледаш. Но тази година започват с кръст и сърце. Молитва за Москва? За здраве?…

За архитектурата – герой…

admin — Wed, 04 Aug 2010 20:47:33 +0000

Отмъквам картинките от една приятелка.

Не за друго, като тема за размисъл…

Как да направиш сграда – герой?

/И не само сграда!!!/
6 стъпки към успеха…

1 НЕБЕ. Защото героите могат да летят.
2 Красива компания.
3 Венец за Триумфа.
4 Злодей заради битката.
5 Идете по-наблизо.
6 И навътре.
Сега тази сграда е ГЕРОЙ.
Честито!

Мдааааааааааа, права си мат, всеки гъз може да се накичи…

Взето от mattea.blog.bg

A7 Любовна мъка

admin — Tue, 27 Jul 2010 09:53:38 +0000

Какво знам аз за любовната мъка? Нищо, все повече се убеждавам. Нищо повече от всеизвестни истории, класически филмови кадри и точни прочувствени описания. Момиче до прозореца: капки дъжд по стъклото отвън, сълзи под очите й. Тя следи с пръст капките по стъклото. Жена на хълма. Вятър и плющящи поли. В близък кадър сълзите й пресъхват, а лицето й сякаш се вкаменява… Мъж, задължително с алкохол и пистолет. Бар? Самотна ергенска кухня? Зала препълнена с хора контрастираща на самотното настроение. Африкански пейзаж? Битка? Друг също така саморазрушителен аксесоар: спринцовки, ножове, белезници, димяща клавиатура? Чест прийом е снимката със спукано стъкло, точно върху образа на “любимия”/ “любимата” или разсичаща двойката в средата. Изразяването на любовната мъка използва всеизвестни сюжетни и визулани кодове, класически положения, на които публиката е свикнала и мигновено я настройват на рев. Условен рефлекс?

Тормозя Ангелина с монтажи по известни романи. Тормозя Христо да издирва известни романи и да вади списъци на стилистичните им особености. Аз обявявам, че съм блокирал и напускам офиса и сподирян от мълчаливото неодобрение на Еркюл. Догът е внимателен към мен, но усещам как ме наблюдава в някои дни – леко … гладно. Озъбвам му се в отговор. Поръчал съм си специални хилки за тенис на маса, с които възнамерявам да го изненадам при случай.

Отивам при Айвънхоу или Иван Велев Хлоев, една от откачалките, герои от предишния ми живот.

Айвънхоу е артист и маниак на тема емоция. Моля да не се бърка с актьор. Айвънхоу може да рисува не лошо, луд е на тема интернет, свири на няколко инструмента и се издържа с каквото му падне. Това значи артист – във всичко и нищо. Той изпитва постоянна, зловеща нужда от емоционални усещания, вследствие, на което е обичайно забъркан в три до пет страстни истории. За разлика от класическите емоционални вампири, за които най- важно е да наблягат на себе си, Айвънхоу не държи да центрира събитията. С еднаква наслада играе ролята и на неразбраният и на неразбиращият във връзката. Важно е всичко да е наситено с преживявания, драма, адреналин, безсъние, притрепване и всякакви други радости. Характер.

Нося алкохол (виж по-горе – мъж +алкохол) и се опитвам да се настроя артистично. Трудно е. Офисът, т.е гаражът на Айвънхоу се намира в забитите улички около баня Мадара украсен с безсмислени надписи “Предпечатна подготовка” и “Рекламна дейност”. Отваря ми полуоблечено, крехко и дългокосо създание, което никак не се радва на пристигането ми. Тя изругава без да се стеснява, извръща се и крещи към вътрешността:

- Още един от твоите!- после поглежда към мен (презрамките на, хм, роклята й, са доста разместени, а и не че не съм виждал дълги крака, но …) и съска – Какво си ме зяпнал?

Не успявам да вляза, когато девойката тряска вратата отвън и крещи:

- Не искам да те виждам повече.

Миг след трясъка Айвънхоу се появява от вътрешността, оглежда обстановката и се настройва за новата си публика – т.е. аз.

Опитвам се да мисля като сюжетист, и отбелязвам леката промяна на стойката и излъчването му. От онеправдан, но красив и силен мъж, той се трансформира в онеправдан, но сдържащ мъката си другар за има няма някакви си 5 секунди.

- Любов… – казвам аз.

- Любовта е мъртва. – подема Айвънхоу. После се протяга за бутилката и примъква чисти чаши.

Изкушавам се да изтърся нещо от сорта на “Говори ми за любов”, но осъзнавам, че ще го разбере погрешно. И което е по-неприятно, би могъл и да заговори. Айвънхоу не пробира. Каква позиция да заема? Щастлив или нещастен трябва да бъда аз самия? Опитвам се да се сетя за тръгващите си от живота ми жени, но не чувствам нищо – нито радост, нито тъга. Само облекчение и досада. Не, аз не съм подходяща база за разговор… Така че отразявам.

- Красива жена.

- Красива, да. Твърде млада за мен обаче. Никакво съчувствие, никакво разбиране….

Млада? Отдавна не бях го чувал с толкова обвинителен тон. Интересно. Нямам нищо против младостта в леглото ми.

- Не трябваше да излизам с нея. Просто исках да се откъсна…

- От какво? – питам аз. Хайде кажи го. Говори ми за поредната убийствена трагична любов.

- От рутината. – казва Иван. – Надявах се да изпитам нещо. Любов. Нещо. Напоследък съм се вдълбал в това рисуване и сякаш не съм на този свят. Искаш ли да видиш?

- Искам. – мърморя отвратено. Да разчиташ на приятел… Бе толкова ли никой не се влюбва край мен? Не си внушава поне?…

Иван мъкне статива от вътрешността и подрежда наоколо табла. Абстрактни мотиви, прекъснати от очертание на пъзел в бяло. Липсващо звено? Дупка? Празнота? Празна кристална ваза. Празни бутилки. Празни чаши. Рокля на витрина, до нея окачени доспехи. Празни?…

- Всичко е празно. – казва Айвънхоу.

- Защото тя си тръгна? – правя отчаян опит аз.

- Не. – рицарят се обръща към прозореца. Вън вали, а капките се стичат по стъклото.

- Тя никога не идвала.

A6 – Любовна мъка.

admin — Fri, 23 Jul 2010 11:57:20 +0000

Трудно ми е да възприема насериозно поредното изплюто от машината на Жайме поръчение. Изобщо новата ми работа изобилства от проблеми със сериозността, тъй като парите, с които подобни поръчки се делегират са несериозно много. ”Искам размах!” отбелязва Жайме в едно от съобщенията си в сряда. “Антоне, забрави, че си българин, и че живееш в малка балканска страна. Think BIG. Huge. Magnificent… Не се ограничвай с колажи, монтажи и пр. Сюжета е изключително важен, spend more money, as I am ready to pay…” Мда … но какво общо имат парите с любовната мъка? Как да изразиш подобно нещо?

Любовна мъка. Опит за анализ: Мъка породена от любов? Agape. Всичко е любов, всичко е мъка… Изпитвал ли съм любовна мъка? Напъвам се да си припомня. Не. Не съм. Като цяло не си падам по мъката и меланхолията, ако толкова ми се иска проблем винаги мога да действам активно. Имам колан. Мога да набия, който си поискам, освен разни типове като У Лей, но пък такива кой знае защо не искам да бия. Спомням си един мой приятел покосен от любовна мъка в последния клас в гимназията. Изглеждаше ми смешен, направо жалък. Примираше за една пълничка, къдрава девойка с очила (пълна отличничка) и така и не посмя да я заговори по темата. Аз определено харесвах напъпили, руси и високи създания, каквито изобилстваха в спортните клубове и никак не държах на интелектуалните им възможности. Нито на каквато и да била конкретност. Юлия, Надежда, Рая… на повечето не помня имената. Това бяха добре развити, жизнерадостни създания, с които споделях трескавата жажда за живот на седемнайсет годишните. Пламен обаче свиреше на китара пред блока и вечер и ужасно се притесняваше, както от момичето така и от чувствата си към него. На бала, за който той така и не посмя да я покани тя пристигна с един от мазните очилатковци от отбора по математика и след като той я целуна на терасата, Пламен успя да се напие до безумие и да си счупи крака скачайки от люлка. И да прецака напълно изпитите си.

Днес Пламчо е щастливо оженен, за отракана блондинка миньонче, посредствена ученичка. За какво му беше цялото това нещо?

Или сестра ми. Тя периодично страда от мъки. Главно любовни. И се забърква в истории, в които участва с неправилния мъж. Винаги с неправилния. Дали жените са по-податливи към подобни състояния? Любовните мъки на сестра ми са вероятно двуцифрено число, макар и без особени последици. Пламен имаше едничка любовна мъка преди да срещне жена си, която (мъката, а ане жена му) утрепа 2 училищни и една следучилищна година. Или любовната мъка не зависи от пола, а от характера…

Задачата ми изглежда непосилна. Как да изразя нещо което не съм изпитвал? От друга страна да изразяваш само това което изпитваш е …твърде постмодерно. Нима актьорите играещи крал Лир имат дъщери, а Отеловците задължително маври? Припомням си разни класически откъси. Студено-синеока Ана в дрехи от втората половина на XIX век, на тъжен перон очакваща влака… Писмо на една непозната и празна ваза… Твърде нереално лирично… Агнес в годините преди да се ожени за Дейвид Копърфийлд… Твърде романтично-практично. Ламермурската невяста. Кенилуърт и самодивския силует тичащ по срязания мост. Не не не не. Предпочитам повече Холивуд. Ребека заминала далеч от Айвънхоу. XIX век – всички в този век са болни от любов. Обаче сега е XXI век. Представям си ефирната японска коприна на Баррико…

А5: Новата работа ме настройва философски.

admin — Tue, 20 Jul 2010 07:34:44 +0000

Работата при Фори ме зареди с трайно нехаресване на кубински и френски джаз. Няма как да спра да харесвам хубаво вино, но определено избягвам да го консумирам на тържествени и благовъзпитани обеди. Тъкмо тогава е момента, в който бай ви Антон е склонен да се насмуче с нещо плебейско и по-силничко. Или, да не. Зависи.

Седмицата мълчание ми осигури тотална загуба на офисната публика. С гордост мога да споделя, че Ангелина и Христо напълно забравиха, че имам блог. Те са хиперактивни младежи с проблем с търпението и концентрацията от определен момент насетне. Ама и аз им устройвам забавни и пълни с… хм… приключения, дни.

Творението на Жайме е изключително странно и аз по-леонардовски изпитвам желание да го разглобя и видя как работи. Това, което виждам през моята част от прозореца… – тъй като определено виждам само част от нещо по-голямо, е сложна плетеница от сюжети, често напълно абсурдни и нереални, в които се попълват “узаконени” събития. В текущия жаргон “узаконени” събития са събитията вписващи се в избраната история и жанр, които не предполагат нелогично действие или ненормално отношение на съществуващите вече герои. С други думи ако работиш по съвременна линия не можеш да използваш вампири освен ако не държиш вампирите да изяждат офиса и да пускат тъпи шеги, а във вампирските саги не е много умно да вкарваш елфи и малки човечета магьосници… впрочем можеш да вкарваш малки човечета ако и те са качествено кръвожадно настроени – нещо от сорта на вестоносци или домашни любимци… както и да е. Работата с историите си има своите правила, защото иначе трябва да приемеш, че крайните потребители са пълни идиоти и са готови да смелят произволен бълвоч между Харуки Мураками и Лоис Макмастър Бюджолд. Дори и наситените с абсурди произведения или разпокъсаната манга имат своите логически връзки.

Христо имаше приятния навик да посещава офиса лично само в сряда следобед за ежеседмичния турнир по пинг-понг. Не отричам обаче набора му от хитроумни записи по текущите задания, с които смяташе да отмята асистентските си задължения. (Според него личното присъствие не е необходимо ако не остават неотговорени въпроси.) Двамата с Ангелина се редуваха с победите над останалите сюжетници (о да, има още 3 групи откачалки). За да предизвикам интереса им се наложи да да отделя почти целия вторник на упражнения с едно старо другарче от Бейджин, по случайност в София, с което си припомнихме студентските години и възстанових някои позабравени умения. За протокола споделих, че работя по чушките, възложих на Христо да чете всевъзможни южноамерикански обичаи, а на Ангелина да монтира вещици облечени главно с чушки. Секси обаче. По възможност в групи по две и три. Беше ми ясно, че спецификата на сюжета е значително по- сложна от тениса на маса, но човек започва с каквото може.

Срядата открих с гадни сексистки реплики по повод спортния дух на жените и заседяването пред твърде много джаджи. След което Ангелина радостно ме покани на офисното спортно събитие. Съгласих се, но я помолих да облече нещо по-прилепнало. Ритах си късмета, така да се каже, но когато в играта няма хъс и победата не е от голямо значение. Старанията ми бяха възнаградени – вместо плаката на Жайме опънаха снимка на моя милост над мрежата, чиито зъби Ангелина изби с два точни начални удара. Фактът, че не виждаш противника си и замаха му, скрити зад идиотския плакат предизвиква куп забавни и неловки положения. В общежитията в Париж обаче, У Лей играеше със завързани очи, ориентирайки се само по слух и макар аз никога не съм бил от неговата класа, знаех основните правила. След като отнесох последователно петима участници, атмосферата на съзтезнийцето рязко се затегна. …

Няма да навлизам в подробности, факт е, че вече шести ден подред Христо и Ангелина уплътняват времето си в тренировъчната зала, трупайки колекция от пробити снимки. Мои.

Лолитта… не, Лена. И Евровизия.

admin — Tue, 20 Jul 2010 05:45:23 +0000