С което искам да споделя Жоан, че който го може – го може. Всякак. С Мс Пейнт. С пирони.

- Великий Мастер, научите меня Кунг Фу.

Великому Мастеру было лениво. Но отказывать в просьбе он не стал, а сказал:

- Да, хорошо, я научу тебя Кунг Фу. Но я не беру щас учеников. Приходи через год.

Молодой человек ушел. Но через год возвращается.

- Великий Мастер, научите меня [...]]]> Молодой человек пришел к Великому Мастеру.

- Великий Мастер, научите меня Кунг Фу.

Великому Мастеру было лениво. Но отказывать в просьбе он не стал, а сказал:

- Да, хорошо, я научу тебя Кунг Фу. Но я не беру щас учеников. Приходи через год.

Молодой человек ушел. Но через год возвращается.

- Великий Мастер, научите меня Кунг Фу.

Великий мастер помрачнел и говорит:

- Да, я научу тебя Кунг Фу. Но для этого ты должен работать над собой. В течение 3 лет каждое утро созерцай как восходит солнце, и каждый вечер созерцай как оно садится.

Молодой человек ушел. Но через 3 года возвращается.

- Великий Мастер! Три года каждое утро я смотрел как восходит солнце и каждый вечер- как оно садится. Научите меня Кунг Фу.

- Да,-сказал Великий Мастер. – Но прежде ты должен научиться зависать на высоте 5 ли от земли.

Молодой человек ушел. Но через 5 лет вернулся.

- Великий Мастер. 5 лет каждый день я посвящал себя тренировкам, и теперь я могу зависать над землей,- сказал молодой человек и завис на высоте 5 ли от земли.

- Ни х.. себе , -сказал Великий мастер

****************************************************

Един юноша отишъл при Великия Майстор.

- Сенсей, научете ме на Кунг Фу.

Великият майстор го мързяло. Но не пожелалл да откаже на молбата и казал:

- Да, добре, ще те науча на Кунг Фу. Но сега не взимам ученици. Ела след една година.

Юношата си отишъл. Но след една година се върнал отново.

- Сенсей, научете ме на Кунг Фу.

Великият майстор се намръщил и казал:

- Да, ще те науча на Кунг Фу. Но за това трябва да работиш над себе си. В продължение на 3 години всяко утро сърцезавай  изгревa, а всяка вечер – залезa на слънцето.

Юношата си отишъл. Но след три години се завърнал.

- Сенсей! Три години всяка сутрин наблюдавах как изгрява слънцето и всяка вечер – как залязва. Научете ме на Кунг Фу.

- Да,-казал Великият Майстор. – Но първо, ти трябва да се научиш да висиш над земята  на 5 ли височина.

Юношата си отишъл. Но след пет години се завърнал.

- Сенсей, 5 години всеки ден се посвещавах на тренировки, и сега мога да  увисна над земята,- казал юношата и увиснал във въздуха на 5 ли от земята.

- Ибаси мамата, -казал Великият майстор

Днес a lady in red дойде да тренира в залата. Чудех се кой я е довел, макар че всъщност няма значение. Носи прилепнал червен анцуг и изглежда крехка на фона на другите мацки с кимона. Те съответно фучат в ъгъла [...]]]> Обичам този принцип на Гичин Фунакоши. Те принципите са общо двайсет; кой от кой по-обични.

Днес a lady in red дойде да тренира в залата. Чудех се кой я е довел, макар че всъщност няма значение. Носи прилепнал червен анцуг и изглежда крехка на фона на другите мацки с кимона. Те съответно фучат в ъгъла и я гледат с пренебрежение. А не бива!

Девойчето е хубаво и съвсем сериозно се е засилило да разтяга. Очаквам шпагатите с нетърпение. Сенсея ни е политкоректен и ни е разпръснал по залата. Усеща погледа ми и ни подрежда така, че да създаде максимална пречка на очите. Само дето тя е в червено. Чувствам се като бик.

Към нея се доближава  седемнайсетгодишният дребен, нахилен като ряпа. Не разбира ли, че момичето е пет класи над него? Не разбира. Тупва я по рамото и изцепва:

-ООО  как си бейби? Май при нас ти харесва?

Тя задържа дъха си за секунда и му връща в същия тон:

- Оооо, радвам се много с вас… – гледа го в очите и се усмихва, а иронията чувстваме само аз и сенсея, който ни строява и набързо открива тренировката.

Дребния се набутва в редичката плътно до нея и почва да диша с обожание.

Това прелива чашата.

-Какво пише тук? – пита меко сенсея и сочи таблото.- Карате започва с уважение и завършва с уважение. Това е първият принцип на учителя Гичин Фунакоши. Сега…

Следващите 90 минути нямаме време за нищо. Скачаме, тичаме, настървено броим коремни и лицеви; блокираме, удряме, плъзгаме се напред и назад, ритаме и крещим във влудяващ ритъм. След всеки замах и всяко движение сенсея забързва. Прескача поредната една секунда за меко приземяване и ни взима последната глътка въздъх.  Сенсеят просто не ни дава да спрем. Движи се наравно с нас, и ентусиазирано показва хвърлянията и подсечките върху мен и дребния.  Мадамите са посивели, но се държат, а в очите на червеното момиче се борят ужас и възхита. Сенсея избира хубавата Елена за кумите с новата. Елена е къдрава амазонка, с неприлично бързи и гъвкави движения. Тя цупи устни докато се покланя- Елена ненавижда новаците… И аз и дребния се присламчваме към тяхната двойка и в резултат дребния ще ми партнира. Отново. Той започва да скача като пружинка и да напада. Аз също.

- На кака животното – прошепва Елена. И аз и дребния мислим за себе си. Поглеждам към девойките, (червената е застинала в немислимо високо маваши), а дребния отмъстително ме фрасва по физиономията. Две минути по-късно съм го заклещил към ъгъла, където отчаяно отбива удари. Мислете за ръцете и краката си като за мечове. Друг любим принцип.

В залата влиза мъж с лъскав костюм, гледа ни и сенсеят  приключва тренировката. Говори си с мъжа. После червеното момиче излиза от съблекалнята и целува мъжа. Тръгват си. Зад нея е Елена, намига ми, и се подхилква. Дребния се врътва обидено. Елена ме тупа по рамото, продължава да се смее , а къдриците и ухаят на мед и ванилия.

- На кака животното. – казва.

Карате започва с уважение и завършва с уважение.

Ей затова обичам тренировките по карате – защото след тях се чувствам силен като слон и гъвкав като преди десет години.  Да….  беше преди десет години. Бех’ си диво пишлеме. Немах много време за тренировки. Ама на 18 -20 ей така ти ври отвътре. Бау. Мислех си как съм [...]]]> е здрава загрявка за съботната вечер.

Ей затова обичам тренировките по карате – защото след тях се чувствам силен като слон и гъвкав като преди десет години.  Да….  беше преди десет години. Бех’ си диво пишлеме. Немах много време за тренировки. Ама на 18 -20 ей така ти ври отвътре. Бау. Мислех си как съм всемогъщ. Мислех си как ще живея вечно.

Гледам го днешния дребен как скача по мен. Взима се съвсем насериозно. Не е виждал травма и се възстановява за 2 часа след препиване. На колко е, на седемнайсет да е – толкоз. Има мазен, гладък удар, скача като навит, но виждам как има да трупа още доста мускули. Знам, че сенсея го тренира отделно. И някак си ми се иска да му напомня точно как тренираше мен. Да напомня на всички, точно колко ме бива, макар че не съм на 17 и няма да ходя по съзтезания. Защото ме бива. Все още.

Дребния хвърля поглед към мадамите в края на залата и се поизпъчва. Смешен е, но не знае.  Мисли си, че те го гледат. Аз ги познавам и четирте, даже едната… повече.  Не го гледат. Гледат мен.

Внезапно ми става жал. За него. За момичетата. За мен. Няма смисъл.  Пружината в мен се развива, срещата ми омръзва.  Покланям се на дребния и сенсея. Да си скача.

Съботната тренировка е само началото на съботната вечер.