Какво знам аз за любовната мъка? Нищо, все повече се убеждавам. Нищо повече от всеизвестни истории, класически филмови кадри и точни прочувствени описания. Момиче до прозореца: капки дъжд по стъклото отвън, сълзи под очите й. Тя следи с пръст капките по стъклото. Жена на хълма. Вятър и плющящи поли. В близък кадър сълзите й пресъхват, а лицето й сякаш се вкаменява… Мъж, задължително с алкохол и пистолет. Бар? Самотна ергенска кухня? Зала препълнена с хора контрастираща на самотното настроение. Африкански пейзаж? Битка? Друг също така саморазрушителен аксесоар: спринцовки, ножове, белезници, димяща клавиатура? Чест прийом е снимката със спукано стъкло, точно върху образа на “любимия”/ “любимата” или разсичаща двойката в средата. Изразяването на любовната мъка използва всеизвестни сюжетни и визулани кодове, класически положения, на които публиката е свикнала и мигновено я настройват на рев. Условен рефлекс?
Тормозя Ангелина с монтажи по известни романи. Тормозя Христо да издирва известни романи и да вади списъци на стилистичните им особености. Аз обявявам, че съм блокирал и напускам офиса и сподирян от мълчаливото неодобрение на Еркюл. Догът е внимателен към мен, но усещам как ме наблюдава в някои дни – леко … гладно. Озъбвам му се в отговор. Поръчал съм си специални хилки за тенис на маса, с които възнамерявам да го изненадам при случай.
Отивам при Айвънхоу или Иван Велев Хлоев, една от откачалките, герои от предишния ми живот.
Айвънхоу е артист и маниак на тема емоция. Моля да не се бърка с актьор. Айвънхоу може да рисува не лошо, луд е на тема интернет, свири на няколко инструмента и се издържа с каквото му падне. Това значи артист – във всичко и нищо. Той изпитва постоянна, зловеща нужда от емоционални усещания, вследствие, на което е обичайно забъркан в три до пет страстни истории. За разлика от класическите емоционални вампири, за които най- важно е да наблягат на себе си, Айвънхоу не държи да центрира събитията. С еднаква наслада играе ролята и на неразбраният и на неразбиращият във връзката. Важно е всичко да е наситено с преживявания, драма, адреналин, безсъние, притрепване и всякакви други радости. Характер.
Нося алкохол (виж по-горе – мъж +алкохол) и се опитвам да се настроя артистично. Трудно е. Офисът, т.е гаражът на Айвънхоу се намира в забитите улички около баня Мадара украсен с безсмислени надписи “Предпечатна подготовка” и “Рекламна дейност”. Отваря ми полуоблечено, крехко и дългокосо създание, което никак не се радва на пристигането ми. Тя изругава без да се стеснява, извръща се и крещи към вътрешността:
- Още един от твоите!- после поглежда към мен (презрамките на, хм, роклята й, са доста разместени, а и не че не съм виждал дълги крака, но …) и съска – Какво си ме зяпнал?
Не успявам да вляза, когато девойката тряска вратата отвън и крещи:
- Не искам да те виждам повече.
Миг след трясъка Айвънхоу се появява от вътрешността, оглежда обстановката и се настройва за новата си публика – т.е. аз.
Опитвам се да мисля като сюжетист, и отбелязвам леката промяна на стойката и излъчването му. От онеправдан, но красив и силен мъж, той се трансформира в онеправдан, но сдържащ мъката си другар за има няма някакви си 5 секунди.
- Любов… – казвам аз.
- Любовта е мъртва. – подема Айвънхоу. После се протяга за бутилката и примъква чисти чаши.
Изкушавам се да изтърся нещо от сорта на “Говори ми за любов”, но осъзнавам, че ще го разбере погрешно. И което е по-неприятно, би могъл и да заговори. Айвънхоу не пробира. Каква позиция да заема? Щастлив или нещастен трябва да бъда аз самия? Опитвам се да се сетя за тръгващите си от живота ми жени, но не чувствам нищо – нито радост, нито тъга. Само облекчение и досада. Не, аз не съм подходяща база за разговор… Така че отразявам.
- Красива жена.
- Красива, да. Твърде млада за мен обаче. Никакво съчувствие, никакво разбиране….
Млада? Отдавна не бях го чувал с толкова обвинителен тон. Интересно. Нямам нищо против младостта в леглото ми.
- Не трябваше да излизам с нея. Просто исках да се откъсна…
- От какво? – питам аз. Хайде кажи го. Говори ми за поредната убийствена трагична любов.
- От рутината. – казва Иван. – Надявах се да изпитам нещо. Любов. Нещо. Напоследък съм се вдълбал в това рисуване и сякаш не съм на този свят. Искаш ли да видиш?
- Искам. – мърморя отвратено. Да разчиташ на приятел… Бе толкова ли никой не се влюбва край мен? Не си внушава поне?…
Иван мъкне статива от вътрешността и подрежда наоколо табла. Абстрактни мотиви, прекъснати от очертание на пъзел в бяло. Липсващо звено? Дупка? Празнота? Празна кристална ваза. Празни бутилки. Празни чаши. Рокля на витрина, до нея окачени доспехи. Празни?…
- Всичко е празно. – казва Айвънхоу.
- Защото тя си тръгна? – правя отчаян опит аз.
- Не. – рицарят се обръща към прозореца. Вън вали, а капките се стичат по стъклото.
- Тя никога не идвала.
Той каза