А1

Влизам в новия офис. Не, не е офис, това е някакво откачено странно място, където нищо не е такова каквото очаквам. Все още ми се струва, че цялата работа е един майтап, започнал на третата бутилка, който всеки момент трябва да завърши. С  бутилка?

Жайме каза, че мога да продължавам с блога си.  Изглеждал му скучен и доста разпилян. Мдаа, бях отписал напълно това местенце, а се оказа, че и него е проверил. Типът е обстоятелствен, макар и необичаен.

- Няма отговори.  Мислиш, че всичко си разбрал, а после нещата се изменят.- казва ми Жайме. – Но смятам, че при нас ще ти бъде забавно. Което е ключово. Това, което разработваме е забавно, а и всички ние сме такива. От друга страна и ти беше достатъчно убедителен.

Жайме е бразилец. Твърди, че Жайме е правилният начин да се произнася името му. Не споря.  Рекламите, които пускаше в редакцията бяха за “софтуерни разработки”, “подходящата организация”, “инвестиция”, “увеличение на печалбите” и тем подобни нищо незначещи фрази. Офисът е в Добрият Стар Бизнес Парк и в неделя се нанесох в новата квартира. В Младост.

Да, аз съм вън от редакцията. Фори, жените му, децата му и документите им, наследствата и парите им, секретарките му и младите нови колеги са част от моето цветно минало. Наздраве. Ако някой някога се е надявал да му съдействам за публикуване, милички морски – Добрият Фей все още пази някои контакти. Но днешното ми амплоа не е точно издателски бизнес.

Та в новия офис ме посреща масата за пинг-понг. Там, където във всеки културен офис се поставя мека мебел за изчакване, дизайнерски вазички и брошурки с предлаганите услуги. Вместо мрежа е опънат огромен плакат – портрет на Жайме с още по-огромни дупки в него. “Ти си следващия!” гласи надписът пресичащ плаката от край до край. Много гостоприемно действа.

Заобикалям масата и установявам, че трите врати зад нея са абсолютно еднакви. МАСИВНИ. Затворени. Според инструкциите трябва ми Офелия, която да ми покаже нужното.

- Офелия? – отварям първата врата и отскачам: вътре има дог. Голям, черен и решително настроен. Не виждам човек и хлопвам вратата. Зареждам се на втората. Помещението е празно ако не броим огромния фонтан в средата. В него дори има риби. Зад третата врата ме посреща мила стара дама с очила.

- Офелия, -казва дамата, намествайки очилата си. – е в първата стая.

- Там има куче. – обяснявам аз. – Но не видях човек.

- Еркюл е крайно кръвожаден, – успокоява ме дамата. – Не би го оставила сам в стаята.

Окей, няма отговори, нали така. Взимам една от малките хилки за тенис на маса. Кръвожадни са всички преди да им избият зъбките. След това не толкова.

Отварям вратата, хищно дебнейки за дога. Той обаче изглежда необичайно кротък и далечен в ъгъла на стаята. Междувременно бюрото се е обзавело с човек, очевидно Офелия, изглеждаща по крайно неофелиевски начин – мускулеста, загоряла и четирисет-годишна късокоса дама с леден черен поглед.

-Антон? – пита тя.

- Същият.

- Жайме предупреди за вас. – казва дамата втренчвайки поглед в хилката за тенис. – Това няма да ви трябва вътре.

- Но може да ми потрябва тук – отбелязвам аз и поставям хилката на бюрото й.

- Аз не играя тенис на маса. – сумти дамата. – Твърде посредствено забавление. Но вие скоро ще се сблъскате с неговата популярност в този офис. Тъй като ще работите с Христо и Ангелина. Христо е асистент, а Ангелина – ваш оператор.

- Да. -казвам аз. – А къде мога да ги намеря?

- Вратата зад мен. – сочи Офелия. – Сега ще ви представя на Еркюл, а ако имате въпроси, на които  друг не може да отговори обърнете се към мен. Еркюл!- повишава глас дамата. Кучето послушно доприпква до мен. – Антон Боздуганов. Четвърта степен.

Кучето ме подушва старателно, после захапва хилката оставена на масата и я строшава със зъби. Ефектно. Офелия го гледа строго, но не прекалено. Вижда се, че не харесва тенис.

Забикалям дога и отварям задната врата.