Жоан, ти просто си тук твърде отскоро. Аз вече свикнах обратно.
Рози . Ето какво мислят тук за розите:
Колкото повече, толкова повече.
Знаеш ли, че в Древен Рим са убивали с рози? В стаи препълнени с великолепни розови листа, с изключителен, упойващ, тежък аромат.
Не ми говори в партита и цифри.
******************
Моята роза… Не, няма да пиша за нея.
******************
Вчера осъзнах какво е пролет. Като юноша (възторжен, но не точно по Смирненски) приемах пролетта за даденост. Лекота и въздушност, да, но предпочитах ясното зимно слънце, врялото лято или меланхоличната есен. Пролетта беше просто промеждутък с цветя. Вчера за първи път усетих дивото животно на кадифената пролет: нощен разкош. Сила за проникване, покълване, прорастване, избиване, разтваряне, живот. Аромат на първична лудост. Аромат на благодарност, че си жив, че те има. Защото някои ги няма вече.
Вчера. Изчаквах Тома да замине, на една покривна тераса. От това кафе виждах прекрасно улицата на Вилхелмина, паркираните джипове и кайена, блока и прозорците с пуснати щори. Тома се качи в колата си, но тъй като беше изключително разсеян и се връщаше по три-четири пъти до дома си, Вилхелмина трябваше да ми даде сигнал за да се кача. Чаках знака и си представях идващата вечер. Вилхелмина ми звъня четири пъти да ми благодари за чантата и да се доуговаряме. Предполагам, ако не беше атмосферата на тайнственост и всички сложности на нашите срещи, с нея щеше да е приключено отдавна, въпреки качеството на услугата. Не понасям да ми досаждат по телефона.
Бях приготвил в колата вино и някакво английско сирене запечатано в черен пергамент и восък. Донесе ги Марта от Лондон, една от трите приятелки на шефа, единствената, която и работи за да се издържа. Тя има перфектен вкус и знам, че подаръкът й ще ми достави истинско удоволствие. Вилхелмина обожава да се тъпче със суши, но предполагах, че вечерта щеше да се примири с моят избор.
Ухаеше на дивост. Нощна София и топло, гладко кадифе. Усещах мускулите си пълни със сила, усещах себе си готов на всичко. (Аз съм уморен по цял ден защото нощем се превръщам в супер-герой – за справка виж групата във фейса..)
На съседната маса седна великолепно русо създание. Изящно, като – как се казва – фарфорова статуетка. Вятърът ласкаеше къдриците й. Поколебах се секунда и се доближих до нея. Този тип жени отстрелва натрапнците само с поглед, дори не се налага да маха на горилата в залата. Но тя се усмихна – не на мен, а на пролетта. Не помня какво разговаряхме после, нямаше никакво значение. Гледах я, и умирах от желание да я докосвам. Слушах я, и музиката на гласа й пронизваше тялото ми.
Вилхелмина звъня два пъти за да ми каже да не бързам още. Не бързах.
Днес не мога да си дам сметка какво ме привлече толкова силно. Усмивката? Къдриците? Изящната линия на фигурата? Поведението, парфюма, откликът, пролетната вечер… Знам само, че исках всичко.
Внезапно заваля дъжд. Първият предвестник на днешната буря. Тя се изправи за да се прибере във вътрешността на кафето, а аз галантно й предложих сакото си. Телефонът й иззвъня и след разговора тя забърза. С половин жест метна сакото ми на една от вътрешните маси, махна ми и ….. отлетя. Няма да крия, наложи се да се спречкам с горилата за да я последвам, но трите минути, в които типа си събираше кокалите и звънеше за помощ, й бяха достатъчни. (Помолиха ме повече да не ходя в това заведение, така че ако се срещам с Вилхелмина ще търся друга база.)
Поколебах се известно време, а после Вилхелмина се обади… Вечерта протече без повече изменения.
Сутринта валеше дивашки. Притичвах между локвите към една от съседните преки, където беше колата ми. Тома паркира съвсем близо, без да ме забележи. Зад него се вклиниха още два джипа с тонирани стъкла. “Разминахме се на косъм” успях да си помисля, седнал в колата си, скрит зад два люлякови храста. (Забелязали ли сте колко много хора седят в спрените коли в София? Крият се? Чакат? Дебнат…)
От колата на Тома слезе русата фарфорова статуетка.
Той каза