Интерлюдия: Музът и Вилхелмина

- Фантастишен, фантастич-шен си!- шепне тя. Тъмно е. Малко се оплита, когато говори, но аз харесвам звуците, които издава.

-Фантасти – … , фанта -…

…

Излизам от банята. Телефонът ú звъни. Без да го поглежда казва:

-Аларма. Антоне, време е да тръгваш. Мъжът ми си идва след половин час.

Закопчавам бързо ризата си, но не мога да се удържа от въпроса:

-Тома се е оженил за теб?

Тя се сърди и мило мръщи нос. После отронва:

-Още не.

Припомням си някои детайли от последните два часа и кимам уверено:

-Ще!

Вилхелмина се усмихва мечтателно, навивайки руса къдрица на пръста си и се изтяга назад. Поглеждам я със съжаление, но излизам без да ме подканва втори път. (Четвъртъчен съвет от Добрия Фей – избягвайте излишни срещи по изгрев. Сутрин хората стават доста раздразнителни)

***

Сядам в кафето на три преки от офиса. Чакам Милия Муз. Така е, в офиса ни гъмжи от приказни герои. Аз, разбира се, съм Добрия Фей, поради немислимо благия си характер и високоблагородна душа.  Милият Муз се казва Ивайло, на 34 е, баща на четири деца (но не от една жена),къдрав, квадратен и мургав. Той е нашият, как ги казваше Йоана, графист. Графичен дизайнер. В последно време с него сме заформили тенденцията на вътрешни четвъртъчни оперативки извън редакцията. Тези оперативки са особено важни при редакционно приключване, командировките на шефа Фори, наближаващи поводи за сериозно празнуване, уговорки за отпуски, бюджети и уточняване на смени и дежурства за всевъзможни събития. Нашето скромно обединяване на усилия, въпреки политиката “Разделяй и владей” на Фори, прави от офиса ни напълно прилично работно място, без излишни стресови ситуации. И аз и Музът имаме сериозни планове за бъдещето.

Музът е донесъл новия си фотоапарат, тръсва се на креслото  срещу ми и почва да го бърника. Поглежда ме, как сурово сърбам третото си кафе. Отвратено заръчва фрешове на сервитьорката. После любопитно се подсмихва.

- Как е?

- Тежка нощ.

На телефонът ми звъни непознат номер и аз го изключвам невъзмутимо. Това е оперативка, нали така. Номерът започва да звъни регулярно на всеки пет минути. Казвам на сервитьорката да вдигне. Тя ми  намига  и с мазно гласче казва “Ало”. Някой ядосано затваря. С Музът продължаваме да си говорим спокойно. Той е нещастен, защото отскоро се мъчи да бъде арт- фотограф, но все още никой не го оценява. Особено другите фотографи. Предлагам му да го рекламирам на някои места, но Музът клати глава: “Антоне, това е мечта,” казва той. “Поезия. Не е работа, а личен периметър. Искам да харесват снимките ми защото са добри, а не защото рекламирам някъде.” Миличкият наивен Муз. Поет и баща на четирима.

Влизам в офиса в благостно настроение. Махвам на Сашка, раздавам усмивки и се изтягам пред вярното мониторче. Имам 102 спам и 24 нови писма. Второто е с непознат подател и гласи.

“Антон, в твой интерес е никой да не узнае. Трябва да се видим.”

Днес е моят ден, така че изтривам писмото. Луди.