за Антон, ама не точно! за мен си. Йоана Ва’(si-лев-сата и пей-пал)

Да, добре, Антоне, нека експериментът продължава. (Бел. ред. Да, нека.)

Той, той, той.. писа ми пак. Иска да ми подари пътешествие. Моли да го приема. Предложението. Да обиколим Европа. Цял месец. Не желаел да ме губи. Бил си дал сметка. Животът бил кратък. Бил готов да дойде да живее и в България. Казвам, че не знам, не съм сигурна в нищо. Бавя. Мислите ми са размити. Още съм влюбена в моята виртуална любов. Егоистична съм, самовлюбена, също като Антон. За това го харесвам, Антон. И той ме харесва. Всъщност аз съм неговата психологична хетера . Само дето не ми плаща… (бел. ред. Иска ти се.)

Бившият… Не е Антон, с Анти прохождахме и беряхме къпини, погребвахме котки в Герман. Първите ми люлякови нощи… (бел. ред. Моля не се отплесвай.)

Някой друг. Двегодишна идилия. Разделихме се преди 5. Мечтаехме всеки ден. Монмартър беше хълмът, от който съзирахме нашата люлка в най-прелестна перспектива. Нежен воал ни покриваше със звезди. Люлката се разпростираше над Париж, една безкрайна нежна плетка , потрепваща от всеки полъх, реагираща на всеки жест.

На Монмартър никой вече не танцува, от много отдавна. Танцувахме ние, с думи и размисли, въодушевени, млади, изпълнени с желания и с мечти. После, както в приказките, всичко свърши и се изправихме пред други приказки, с други краски.

Пак ще се срещнем, след… 5 години…

Не сме пяли никога заедно “Клетва”.

“Мъдрият се съмнявал, идиотът-нивга”, казва някой мъдрец, но сигурно сам се съмнява в истинността на своите думи.

“Каквото си загърбил – остави го след теб”?!

”За да го намериш, трябва да събереш всичко.”   Rabindranath Tagore / Танците на боговете

(Бел. Антон: Йоана,  Париж е прекрасен, знаеш. Но как по дяволите да напиша книга от това?)