Кратката разходка по зелените градинки препълва душата ми с умиление. Дамите чаткат с прашни ботуши, с грацията на прясно пробудени мечки. Група рошави футболни почитатели до лавката, разтопени от нега, заглеждат светлите бири. Сезонът започва.
В далечината подскачат познати силуети. Елена води занятие на детската школа в парка. Не знаех, че идват тук.
-Ке! – Елена е облечена спортно и всичко по нея трепти. Поема с пълни гърди въздухът и започва броенето на следващата техника. “Ич, ни, сан, чи…”
На пет пейки в съседство, почти едновременно сядат млади девойки. Две щракат по телефончета, една вади книга, една – огледало и червило, а последната – бележник. Чувствам се като на панаир. Стоя и избирам. Вярно, леко съм недоспал (на този, който предложи да посрещаме изгрева на Витоша, ще бъде кърваво отмъстено), но характерното вампирско обаяние, избуяващо след третата чаша, не ме е напуснало.
Телефонките отпадат от самото начало. Не-е, не ми се участва в кампанията “Споделяне”. Към книгата хвърлям половин око, макар че тази с червилото има повече данни. Залагам наум – ако книгата е “Атомна физика” или поне Достоевски ще се запозная.
Грешка. Чиклит. (Милата).
Бележникът в съседство хлопва отмъстително, девойката почва да рови в чантата си. Елегантно се устремявам към междинната пейка – между червилото и бележника. Химикалката на бележника пада в краката ми и аз се оставям на съдбата.
- Заповядайте. – Вампирската ми усмивка сияе.
- Благодаря, – бележникът ме поглежда оценяващо. – После отмята коси от лицето си и пояснява:
- Пиша стихове.
- Обичам стиховете. -кавалерски се включвам в трудната тема.
- Обаче съм женена – казва тя.
Червилото вдясно пали цигара и с нечовешко движение засмуква първата дръпка. Устните и са предизвикателно свити.
- Хубаво е, че сте омъжена. – казвам и съжалявам горчиво за избора си.
- Млада съм, да, но съм омъжена. – продължава да дудне бележникът. Явно така се запознават дядовците в парка с нея: “толкова млада и омъжена”.
- Това, че сте млада, не е толкова хубаво. – казвам с леко раздразнение. – Държите се не съвсем адекватно.
- Няма да спя с теб! – Бележникът трескаво започва да прибира багажа си. – Ще кажа на мъжа си. Той ще те намери и ще те пребие.
Пролетното създание се отдалечава, тракайки с изтрити токове в локвите. Аз съм леко озадечен. Не й предложих нищо. Превъртам наум разменените реплики: бях самото съгласие. Къде, по дяволите, я подведох този път?
Червилото до мен се сияе. Поглеждам я едновременно успокоено и обречено. Тя ще да е моят пролетен опит за флирт. Извъртам се заинтересувано, с леко прокашляне, но е вече късно. До нея се пльосва дебеловрат мъжага и късо сумти:
- Как те викат, кукло?
Червилото надава писък, подобен на смях, или смях, подобен на писък, и изцвърчава – Елвира.
Отвратено се обръщам с гръб.
Пролет е. Не заслужавам ли някое хубаво момиче да ми се усмихне? Поглеждам чиклита и потръпвам. Не на тази цена.
Изправям се. Елена тича към мене през парка, грациозна като сърна, и със скок се мята на врата ми. Лицето ми потъва в уханен къдрав облак.
- Антоне!- казва тя. – Толкова се радвам да те видя!
И аз се радвам.
Той каза