Офисът.

Когато ти се налага да останеш повече, вечер в офиса, няма как да си спестиш коментара.

Не, че  не е офис като офис. Компютри, принтери, ксерокси, секретарка, бокс, пушалня, скрита пушалня, недоспали (и недоизтрезнели) дразнители, тип колеги, шеф. Всичко, както се полага.

Офиса е проектиран много мърляво. Лъскава фасада, а отвътре – боклук. Дълги коридори, чупки и тясни канцеларии, дълбоки помещения, “оупън спейс” с трудна вентилация и без капка интимност. Некой ненормален архитект е мислил, че така трябва да изглежда редакция. Мазна, студена и удобна за контрол. Пожелавам му до живот да работи в подобни офиси. Но пък е ново местенце, наскоро придобито при кризисни цени. Не е мое, че да мрънкам.

Колегите… тук списъкът е дълъг. Ще почна с по – интересното – Шефа.

Той е на около 50, изтупан, светски лъв, така да се каже. Тази вечер чакаме французи – честта е моя, аз знам френски, а той – не. Има си жена. Син. Има още три жени, с които прави секс.  Има 2-ма братовчеди, които обичат да се месят в работата. Няколко придружителя  с неясна функция. Има вярна секретарка. И няколко шерпи като мен.

На вратата се звъни. Отварям, и е Лигия. Това е една от трите. Красива е като пролетна зора. (Que vadis, domine?) Явно ще излиза с нас.

- Тук ли е? – пита ме заговорнически.

- Сега ще дойде. – казвам. Лигия сяда на диванчето (не ми дреме за претенциозния му дизайн) и кръстосва дълги крака.

- Тук май не се пуши, – казва тя, и пали цигара. Отивам за пепелник. Когато се връщам, стои до прозореца. После отива в кабинета на шефа. Това не е много редно, но пък аз не съм охрана. А и да бях, тя е една от трите. Вратата е открехната и аз се мотая в приемната. Саша, секретаршата я няма, така че сме само аз и Лигия.

-Антон- тя ме вика. Седнала е на мястото на шефа, отметнала глава назад. Играе си с някаква химикалка. Блестяща златна химикалка с блестящи лъскави камъчета. После ме гледа с перфектно гримирани, широко отворени очи.

- Как е той днес? – пита тя. Да не съм му майка. Това не ми влиза в ролята.

- Вашата красота, мадам, – усмихвам се мазно. – Може да разтопи и каменно сърце. – Жените, които не се издържат сами, обожават обръщения като “мадам”. Толкова е… аристократично. Тя се усмихва поласкано.

- Лъжец.

Става и отива до една от скиците по стената. Знае, че ми харесва да наблюдавам движенията и. Прекарва пръст по рамката на рисунката. Аз знам колко струва скицата и не се движа в тази посока. Изобщо никога. Тя сяда обратно, лицето и се разкривява и започва да плаче. Трогателно, красиво проливане на сълзи.

- Не мога да издържам повече. – раменете и се тресат. Хълца. – Не мога да издържам повече. Искам да се махна, искам да замина.

Странно, но гримът и остава непокътнат. Шефът влиза в стаята и след секунда взима правилното решение. Прегръща я, и  докато хлопвам вратата отвън чувам поредното обещание:

- Ще заминем. Заедно ще заминем. Направил съм резервации за Тайланд, както искаше…

Въздъхвам. Лигия умее да плаче красиво. Вероятно е ходила при професионален гримьор, фиксирал водоустойчивия грим максимално естествено. Сълзите са добре обмислен театър – шефа е работохолик и нямаше да ходи до никакъв Тайланд, ако имаше възможност. Но той  е кавалер. Смята, че дължи неща на жените, с които спи.

Край Лигия винаги има нещо студено и пресметливо. Змийско. Затова не я обичам.

Французите звънят.