Първият Боздуган според фамилната легенда е бил откъм Пиринския край. Някъде, преди Освобождението, заминава на гурбет и печалбарство и се завръща по море. С него много си приличаме по някои неща. По други не.
Кръщават го Боздуган, заради силните му ръце. По пътя към дома, в забито габровско село има запалена църква. Хората заобикалят пожара от далеч, въпреки писъците. Вътре е залостена жена. Нямам представа как е било малкото му име, но и за тази история това не е от значение: той разбива вратата на църквата, с тежък страничен удар по резето, удар с гола ръка. “Като с Боздуган” казват пътуващите с него търговци. Спасената девойка се оказва тъмноока и стройна. За характера и, и повода да е залостена в църквата не се знае нищо, макар че могат да се направят доста предположения.
Вървяло му е с жените повече, отколкото на мен. Следващият век и половина, родът на Боздугановите процъфтява, доколкото изобщо нещо може да цъфти в буйния български чернозем. За стигнем до днес и моето завръщане преди 2 години. Аз не се справям много успешно с грижите за продължаването на рода, въпреки че по съвет на баба ми обикалям църквите, с надежда за добра среща. За сестра ми има повече възможности – тя се радва на един кош поклонници, въпреки наследеното боздугановото вироглавство.
Фамилните легенди ги разправяше някога прабаба ми. Тя обичаше да използва странни едновремешни думички и да акцентира върху подробностите свързани с местните обичаи, животни и места. Бил съм обаче прекалено малък за да помня детайли. Някъде по пътя се е загубила историята за коча и Келеш Богдан, дивите дворни кучета и монахините до Дряново. Забравил съм и онзи, по-късен Антон, който умеел да рисува.
Понякога настоящето е всичко, което имаш. Така че, бягай Лола, сестричке.
Той каза