Да, шефе, правилно ме усещаш. Връщам се пиян от обяд. И съвсем основателно подозираш: няма да свърша нищо полезно близките 2 часа. Ще правя проучвания. Някои проучвания.
Ан.
Или Анн, както го пишеш напоследък. Исках да те накарам да го чувстваш. Исках да го чувстваш Анн, мое лично избягало зомби. Моя приятелко, там в далечния Париж, в офиса на Версаче. Не искам да ме харесваш. Може всички да ме харесват, но от теб искам просто да чувстваш. Добро или лошо, каквото и да е. Искам да ти пука.
Много ме боли.
Много ме боли от твоето безразличие. Аз не искам с*кс Анн. Не искам и любов. Искам онова топлото, човешкото, просто нещо, което го имаше Анн, имаше го преди да заминеш, а вече го няма. Арно ми казва: “Не можеш да я виниш”. Пиеме вино и ми казва точно това – казва ми, че ти имаш напълно нов живот там, на ма*ната си. Казва ми, че никога не сме били любовници – какво съм бил искал. Бил съм ужасно самолюбиво копе*е. Казва ми, че сме били тайфа на случая, братя и сестри на щасливата среща. Случая си отишъл и ние сме си отишли. В различни посоки – ти, аз, Арно и Боби. Но аз бях част от живота ти, Анн (с две нн), не съм те обидил или предал, не съм си отишъл. Отиде си ти. Арно казва, че все още ти пука. Казва ми, че когато се връщаш, се виждаме. Не го вярвам – не ти пука. Ако ти пукаше, щях да го усещам. Аз съм за тебе никой. Никой. Не искам да се виждаме.
Анн, липсваш ми.
Бил съм с много жени и много съм харесвал наистина. Знам и какво е просто приятелско рамо. Животът ми е пълен и без теб. Не искам кой знае колко. Може би 2-3 писма или някой друг “Честит рожден ден!” Малко слънце, глупав СМС или смайли. Анн, искам да ти пука за мен. Искам, искам, искам. Искам да мислиш за мен понякога, не непременно добри неща. Знам, че не искам да спя с теб. И двамата сме твърде опитни за да бъркаме щастието от общуването с равен, със старата добра свирка. Аз не искам това.
Искам да ти пука. Искам да ме харесваш, или мразиш, няма значение. Искам да съм ти интересен. Искам да ми пишеш, и аз да ти пиша понякога.
Разбирам, това с Версаче е голямо. Разбирам – местите се в нова квартира, ти и този, как му беше името. Златокосата Анн с квадратните пръсти и нейният достоен рицар, вървят към слънцето. Срещаш много нови хора. Индийци. Китайци. Разбирам, французите са трудни. Трудно е да се впишеш. Мразиш ме задето съм тук и се завърнах.
Говори ми Анн. Не ме затваряй навън. Мрази ме, не ме отблъсквай като прочетена книга. Мисли за мен. Бъди с мен. Тук или там, някъде.
Всъщност шефе, кафето няма да ми помогне.
Тази вечер е нужно нещо повече.
Той каза