Съботната тренировка

е здрава загрявка за съботната вечер.

Ей затова обичам тренировките по карате – защото след тях се чувствам силен като слон и гъвкав като преди десет години.  Да….  беше преди десет години. Бех’ си диво пишлеме. Немах много време за тренировки. Ама на 18 -20 ей така ти ври отвътре. Бау. Мислех си как съм всемогъщ. Мислех си как ще живея вечно.

Гледам го днешния дребен как скача по мен. Взима се съвсем насериозно. Не е виждал травма и се възстановява за 2 часа след препиване. На колко е, на седемнайсет да е – толкоз. Има мазен, гладък удар, скача като навит, но виждам как има да трупа още доста мускули. Знам, че сенсея го тренира отделно. И някак си ми се иска да му напомня точно как тренираше мен. Да напомня на всички, точно колко ме бива, макар че не съм на 17 и няма да ходя по съзтезания. Защото ме бива. Все още.

Дребния хвърля поглед към мадамите в края на залата и се поизпъчва. Смешен е, но не знае.  Мисли си, че те го гледат. Аз ги познавам и четирте, даже едната… повече.  Не го гледат. Гледат мен.

Внезапно ми става жал. За него. За момичетата. За мен. Няма смисъл.  Пружината в мен се развива, срещата ми омръзва.  Покланям се на дребния и сенсея. Да си скача.

Съботната тренировка е само началото на съботната вечер.