Anton Bozduganov

Срещата ми с “вампирите” беше напълно случайна. Преди да заредите чесъна, бързам да обясня: това са група тийнейджъри от любимия квартал, безумно увлечени във вампирските митологии. Не става въпрос за реални мрачни изчадия, поне не доколкото аз знам, макар че много е възможно съучениците им да ползват и по-груби думи.

Разбира се, всичко започна заради любовта. Аххх, тази любов. По-точно любовната мъка. Да се разберем от сега – намирам се за напълно неспособен на любовна мъка, но не и неспособен да обичам.  Да, има разлика и ще я обясня някой път, когато не пиша за вампири.

Та въпреки че вариациите на любовната мъка са предадени, у мен се е зародил научно-изследователски интерес. Ако не бяха толкова бедни и мизерни в БАН, щях направо да им предложа да поработим малко заедно – ей така, не само върху метеорологични проблеми. Но млъкни сърце, да се върнем на любовта.

Статистиката в интернет показваше, че любовната мъка и несподелените копнежи се срещат най-вече между младежи и тийн-ейджъри. Някак си по-късно нещата се преформулират. Затова Христо и аз се посветихме на бисерите в тийн-нета. Изчетохме купища споделени истории от сорта на “имаше едно момче…” и “защо тя не ме иска?” както и километрични ленти от искрени, но напълно непоносими любовни стихове… За картичките няма да говоря… Така попаднах на Ада, чиито неща впечатляваха с мрачен маниеризъм и студ. Да, името е сменено.

Оказаха се цяла групичка. Събираха се в собствено, зле поддържано форумче, където споделяха влечението си към вампирските истории и тъмните сили, както и последното прочетено и изгледано по въпроса. Основните участници са от Младост, съседи един вид. Не-еее това не е единствено такова място в бг нета, нито е особено популярно. Не излиза в свежо, нито има google adsense.  Всъщност няма да го намерите лесно, а може би собствениците вече усилено го трият. Някои от тях вече започнаха. Успокойте се, те всъщност не са направили нещо лошо.

Просто са мъничко смешни. Добре, повечко.

Мога да разбера стремежа към необикновени сили, летене, безсмъртие. Мога да разбера и желанието да си по-специален, магично привлекателен и неуязвим, пък дори и леко поизстинал. Плюс-това ясно е, че именно за тийнеджърите реалния секс е наподобява всякакви нереалности и те са склонни да го изключат от уравнението. /Няма да забравя колко зловещо се хилих докато гледах Ерагон в компанията на една… дама…/

11 часа вечерта е, и съм на среща. С Black Lady V, колкото и тривиално да звучи. Онлайн. Lady V е разочарована. Тя се е надявала може би на истински вампир или поне Иван Хелзинг. Небръснатото мрачно обаяние на последния ме посещава едва след 4 сутринта, качествен алкохол и мноооого добра компания. Затова пред компютъра съм само аз: любопитен, любознателен и търпелив.

- Бих искал да науча повече, – пиша. – Всички тези твои сънища, за които пишеш, ми изглеждат едновременно убедителни и нелогични.

- Та ти си просто любопитен смъртен!- възкликва Lady V.  После пита с надежда: – Може би си полицай?

- Не.

- Журналист?

- Не.

- Какъв си тогава? – сърди се Lady V – Тази работа не е за всеки…

- Толкова ли е важно кой съм?- питам на свой ред. – Приеми ме просто като търсач на истината. Просто не можех да си представя, че наистина сънуваш всичко това.

- Ти не разбираш копнението по мрака. – мълви Lady V. – Не разбираш колко е тривиален света, и също, че Бог си е отишъл.

- А не, не съм съвсем убеден – убеждавам я аз, атеистът. – Просто Бог обикновено го изключват вампирските митологии от сорта на Здрач или Хари Потър и пр.  Защото иначе хората няма как да участват в сюжета пълноценно.

- Ти не разбираш колко е важно да намериш пътя. – вещае девойката. -Гледаш на нещата с обикновено човешко око. Не виждаш знамения, не чуваш тайни. Не слушаш мрака. .. – Онтересно. Наглед е съвсем обикновено, едва забележимо девойче, според издиреното от Христо. Аз се надявах да има нещо наистина плашещо във външността си – 40 килограма повече или нещо друго, което да обясни отдръпването и от света.

- Влюбена ли си в някой? – питам.

- Това не е твоя работа! Но мога да ти кажа, че сърцето ми принадлежи единствено на Господаря на мрака. – зявява Lady V важно. – Готова съм за него, а всичко останало е просто временно, докато сънищата ми се сбъднат.

- Нищо не е по- постоянно от временното. – цитирам аз. – И животът е това, което се случва докато си правиш плановете. – колко е тъжно да няма нищо ново под слънцето. Аз съм стар ужасно стар и циничен, на 31. И самотен. Толкова самотен. Девойката ми писва, разговорът също.

- Жалък смъртен! – гневи се Lady V.

- Внимавай как говориш с непознати . – натъртвам аз. – Ти също си смъртна.

После ме осеня вдъхновение.

- Погледни клоните пред прозореца.

- Какви клони? – обърква се събеседничката. Трябва да има клони, гледам снимка отгоре.

- Можеш ли да видиш Витоша отвъд? – играя ва-банк. Ако е в тъй – наречената детска на типовото панелно апартаментче – може.

- Какво за Витоша?

-Точно в средата на склона. Скоро там ще има знамение. Ще има светлина. Точно след  - поглеждам часовника си – Седем минути.

А сега де, купона в Бистрица почва точно в 12. Като истински самодоволен лъв, Лев Сергеевич наема една и съща вила с едно и също фойерверково откриване последните 3 години. От вилата виждам Младост, значи и Младост вижда вилата, поне ако правилно съм свързал блока с картинката от google earth.

- След 5 минути – пиша в проточилото се мълчание – след 5 минути, ще видиш фойерверк запален специално за теб в нощта.  Ще видиш светлина. -пауза.- Но светлината трябва да бъде запазена и пренесена. Изтрий Lady V от форума. Мракът не умее да говори. Носи видяната светлина  там където имат нужда от нея.

- Ще те видя ли някога? – пита девойчето. Не. Едва ли.

- Едва ли.

Гася машината и подкарвам колата към Бистрица. Не мога да огрея навсякъде. А при Лев има гости от Москва. Фойерверките започват – виждат се само ако знаеш къде да гледаш. Но тази година започват с кръст и сърце. Молитва за Москва? За здраве?…

Какво знам аз за любовната мъка? Нищо, все повече се убеждавам. Нищо повече от всеизвестни истории, класически филмови кадри и точни прочувствени описания. Момиче до прозореца: капки дъжд по стъклото отвън, сълзи под очите й. Тя следи с пръст капките по стъклото. Жена на хълма. Вятър и плющящи поли. В близък кадър сълзите й пресъхват, а лицето й сякаш се вкаменява… Мъж, задължително с алкохол и пистолет. Бар? Самотна ергенска кухня? Зала препълнена с хора контрастираща на самотното настроение. Африкански пейзаж? Битка? Друг също така саморазрушителен аксесоар: спринцовки, ножове, белезници, димяща клавиатура? Чест прийом е снимката със спукано стъкло, точно върху образа на “любимия”/ “любимата” или разсичаща двойката в средата. Изразяването на любовната мъка използва всеизвестни сюжетни и визулани кодове, класически положения, на които публиката е свикнала и мигновено я настройват на рев. Условен рефлекс?

Тормозя Ангелина с монтажи по известни романи. Тормозя Христо да издирва известни романи и да вади списъци на стилистичните им особености. Аз обявявам, че съм блокирал и напускам офиса и сподирян от мълчаливото неодобрение на Еркюл. Догът е внимателен към мен, но усещам как ме наблюдава в някои дни – леко … гладно. Озъбвам му се в отговор. Поръчал съм си специални хилки за тенис на маса, с които възнамерявам да го изненадам при случай.

Отивам при Айвънхоу или Иван Велев Хлоев, една от откачалките, герои от предишния ми живот.

Айвънхоу е артист и маниак на тема емоция. Моля да не се бърка с актьор. Айвънхоу може да рисува не лошо, луд е на тема интернет, свири на няколко инструмента и се издържа с каквото му падне. Това значи артист – във всичко и нищо. Той изпитва постоянна, зловеща нужда от емоционални усещания, вследствие, на което е обичайно забъркан в три до пет страстни истории. За разлика от класическите емоционални вампири, за които най- важно е да наблягат на себе си, Айвънхоу не държи да центрира събитията. С еднаква наслада играе ролята и на неразбраният и на неразбиращият във връзката. Важно е всичко да е наситено с преживявания, драма, адреналин, безсъние, притрепване и всякакви други радости. Характер.

Нося алкохол (виж по-горе – мъж +алкохол) и се опитвам да се настроя артистично. Трудно е. Офисът, т.е гаражът на Айвънхоу се намира в забитите улички около баня Мадара украсен с безсмислени надписи “Предпечатна подготовка” и “Рекламна дейност”. Отваря ми полуоблечено, крехко и дългокосо създание, което никак не се радва на пристигането ми. Тя изругава без да се стеснява, извръща се и крещи към вътрешността:

- Още един от твоите!- после поглежда към мен (презрамките на, хм, роклята й, са доста разместени, а и не че не съм виждал дълги крака, но …) и съска – Какво си ме зяпнал?

Не успявам да вляза, когато девойката тряска вратата отвън и крещи:

- Не искам да те виждам повече.

Миг след трясъка Айвънхоу се появява от вътрешността, оглежда обстановката и се настройва за новата си публика – т.е. аз.

Опитвам се да мисля като сюжетист, и отбелязвам леката промяна на стойката и излъчването му. От онеправдан, но красив и силен мъж, той се трансформира в онеправдан, но сдържащ мъката си другар за има няма някакви си 5 секунди.

- Любов… – казвам аз.

- Любовта е мъртва. – подема Айвънхоу. После се протяга за бутилката и примъква чисти чаши.

Изкушавам се да изтърся нещо от сорта на “Говори ми за любов”, но осъзнавам, че ще го разбере погрешно. И което е по-неприятно, би могъл и да заговори. Айвънхоу не пробира. Каква позиция да заема? Щастлив или нещастен трябва да бъда аз самия? Опитвам се да се сетя за тръгващите си от живота ми жени, но не чувствам нищо – нито радост, нито тъга. Само облекчение и досада. Не, аз не съм подходяща база за разговор… Така че отразявам.

- Красива жена.

- Красива, да. Твърде млада за мен обаче. Никакво съчувствие, никакво разбиране….

Млада? Отдавна не бях го чувал с толкова обвинителен тон. Интересно. Нямам нищо против младостта в леглото ми.

- Не трябваше да излизам с нея. Просто исках да се откъсна…

- От какво? – питам аз. Хайде кажи го. Говори ми за поредната убийствена трагична любов.

- От рутината. – казва Иван. – Надявах се да изпитам нещо. Любов. Нещо. Напоследък съм се вдълбал в това рисуване и сякаш не съм на този свят. Искаш ли да видиш?

- Искам. – мърморя отвратено. Да разчиташ на приятел… Бе толкова ли никой не се влюбва край мен? Не си внушава поне?…

Иван мъкне статива от вътрешността и подрежда наоколо табла. Абстрактни мотиви, прекъснати от очертание на пъзел в бяло. Липсващо звено? Дупка? Празнота? Празна кристална ваза. Празни бутилки. Празни чаши. Рокля на витрина, до нея окачени доспехи. Празни?…

- Всичко е празно. – казва Айвънхоу.

- Защото тя си тръгна? – правя отчаян опит аз.

- Не. – рицарят се обръща към прозореца. Вън вали, а капките се стичат по стъклото.

- Тя никога не идвала.

Трудно ми е да възприема насериозно поредното изплюто от машината на Жайме поръчение. Изобщо новата ми работа изобилства от проблеми със сериозността, тъй като парите, с които подобни поръчки се делегират са несериозно много.  ”Искам размах!” отбелязва Жайме в едно от съобщенията си в сряда. “Антоне, забрави, че си българин, и че живееш в малка балканска страна. Think BIG. Huge. Magnificent… Не се ограничвай с колажи, монтажи и пр. Сюжета е изключително важен, spend more money, as I am ready to pay…” Мда … но какво общо имат парите с любовната мъка? Как да изразиш подобно нещо?

Любовна мъка. Опит за анализ: Мъка породена от любов? Agape. Всичко е любов, всичко е мъка… Изпитвал ли съм любовна мъка? Напъвам се да си припомня. Не. Не съм. Като цяло не си падам по мъката и меланхолията, ако толкова ми се иска проблем винаги мога да действам активно. Имам колан. Мога да набия, който си поискам, освен разни типове като У Лей, но пък такива кой знае защо не искам да бия.  Спомням си един мой приятел покосен от любовна мъка в последния клас в гимназията. Изглеждаше ми смешен, направо жалък. Примираше за една пълничка, къдрава девойка с очила (пълна отличничка) и така и не посмя да я заговори по темата. Аз определено харесвах напъпили, руси и високи създания, каквито изобилстваха в спортните клубове и никак не държах на интелектуалните им възможности. Нито на каквато и да  била конкретност. Юлия, Надежда, Рая… на повечето не помня имената. Това бяха добре развити, жизнерадостни създания, с които споделях трескавата жажда за живот на седемнайсет  годишните. Пламен обаче свиреше на китара пред блока и вечер и ужасно се притесняваше, както от момичето така и от чувствата си към него. На бала, за който той така и не посмя да я покани тя пристигна с един от мазните очилатковци от отбора по математика и след като той я целуна  на терасата, Пламен успя да се напие до безумие и да си счупи крака скачайки от люлка. И да прецака напълно изпитите си.

Днес Пламчо е щастливо оженен, за отракана блондинка миньонче, посредствена ученичка. За какво му беше цялото това нещо?

Или сестра ми. Тя периодично страда от мъки. Главно любовни. И се забърква в истории, в които участва с неправилния мъж. Винаги с неправилния. Дали жените са по-податливи към подобни състояния? Любовните мъки на сестра ми са вероятно двуцифрено число, макар и без особени последици. Пламен имаше едничка любовна мъка преди да срещне жена си, която (мъката, а ане жена му) утрепа 2 училищни и една следучилищна година. Или любовната мъка не зависи от пола, а от характера…

Задачата ми изглежда непосилна. Как да изразя нещо което не съм изпитвал? От друга страна да изразяваш само това което изпитваш е …твърде постмодерно. Нима актьорите играещи крал Лир имат дъщери, а Отеловците задължително маври? Припомням си разни класически откъси. Студено-синеока Ана в дрехи от втората половина на XIX век, на тъжен перон очакваща влака… Писмо на една непозната и празна ваза… Твърде нереално лирично… Агнес в годините преди да се ожени за Дейвид Копърфийлд… Твърде романтично-практично. Ламермурската невяста. Кенилуърт и самодивския силует тичащ по срязания мост. Не не не не. Предпочитам повече Холивуд. Ребека заминала далеч от Айвънхоу. XIX век – всички в този век са болни от любов. Обаче сега е XXI век. Представям си ефирната японска коприна на Баррико…